— Хъм… Носи черен оперен костюм и бяла маска, нали?
— Ти пък откъде знаеш?
Баба се настрои самодоволно.
— Хич не си представям — продължи Леля — кому ще щукне да убива хора в операта… — Спомни си изражението на госпожа Тимпани. — Е, освен ако и той е от операта. Или от музикантите. Или от публиката.
— Не вярвам в призраци — натърти Баба.
— Хайде сега! Знаеш, че в мойта къща имам десетина от тях!
— О, аз вярвам, че има призраци. Окаяни създания, дето се размотават наоколо и издават разни звуци… Ама няма да повярвам, че убиват хора или размахват саби. — Тя повървя напред-назад. — А тука призраците са станали множко.
Леля премълча. Така беше най-добре, когато Баба се ослушваше, без да използва ушите си.
— Гита?
— Кажи, Есме.
— Какво означава „беладона“?
— Засукано име за лудото биле.
— Знаех си аз. Хъ! Ама че нахалство!
— Да, де, ама в операта означава хубавица.
— Тъй ли? О… — едната ръка на Баба разсеяно провери наред ли е стоманено твърдият кок от сивееща коса. — Глупости…
… той подскачаше, сякаш чуваше музика и танцуваше в ритъм, който отекваше само в главата му. А лунната светлина за миг озари лицето му и то беше като череп на ангел…
Дуетът предизвика ново ставане на крака и бурни овации.
Агнес полека се прибра между другите хористи. До края на действието нямаше особени занимания освен да танцува, тоест поне да се движи по-ритмично заедно с останалите, изобразяващи „цигански празник“, и да слуша как дукът пее за прекрасното лято. С ръка, драматично извита над главата.
Агнес начесто се озърташе към кулисите.
Щом Леля Ог се появи тук, значи и другата е наблизо. Как й се искаше да не бе писала онези окаяни писма до семейството си! Все едно, няма да я замъкнат обратно, каквото ще да става…
Довършиха операта, без никой да умре, освен когато либретото го изискваше, и то след продължителна ария. Имаше обаче дребно произшествие — един от хористите замалко не се прости с мозъка си, защото торба с пясък падна отвисоко. Бутна я неволно сценичен работник, който трябваше да бди за потенциални злополуки.
Накрая имаше още аплодисменти. Предимно за Кристина.
После завесата се спусна.
И се вдигна, и се спусна още няколко пъти, за да се покланя Кристина на публиката.
Агнес прецени, че поклоните май бяха повечко, отколкото ръкоплясканията налагаха. Наблюдаващата през очите й Пердита заяви: „Тя прекали, разбира се.“
Спуснаха завесата за последен път.
Публиката се разотиде по домовете си.
Зад кулисите и под тавана сценичните работници си разменяха изсвирени сигнали. Рисувани части от света изчезнаха в тъмата горе. Някой обикаляше и гасеше повечето светлини. Полилеят се издигна като торта в таванската си ниша, за да духнат свещите. После и там всичко стихна.
Двайсетина минути след последните овации залата опустя и притъмня, блещукаха само няколко пламъчета на свещи.
Издрънча кофа.
Уолтър Плиндж излезе на сцената, ако този глагол изобщо подхождаше за неговото придвижване. Мърдаше като марионетка на ластици и изглеждаше, че стъпалата му случайно докосват пода.
Зае се да почисти сцената много бавно и много съвестно.
След няколко минути един силует се отдели от кулисите и се примъкна при него. Уолтър сведе поглед.
— Здравей, господин котарако.
Грибо се отърка в краката му. Котките имат инстинктивен усет кой е достатъчно глуповат да им даде храна. Уолтър несъмнено попадаше в тази категория.
— Господин котарако, да ида ли да ти намеря мляко?
Грибо замърка гръмотевично.
Уолтър се повлече на странни пресекулки и се скри зад кулисите.
Две тъмни фигури седяха на балкона.
— Тъжна гледка — отбеляза Леля.
— Има си подходяща работа на топло, а майка му го наглежда — напомни Баба. — Мнозина се оправят по-зле в живота.
— Ама не му се пише по-добро бъдеще, като се замислиш.
— За вечеря имаха два студени варени картофа и половин херинга — сподели Баба. — И не видях много мебели.
— Срамота…
— Ама да знаеш, че тя вече е малко по-заможна — съобщи Баба.
„Особено ако продаде всички ония ножове и ботуши…“ — добави мислено.
— Тоя свят е жесток към старите дами — оплака се Леля, суров матриарх в многолюдния си род и самовластен тиран над половината планина Овнерог.