— Особено ако са наплашени като госпожа Плиндж — съгласи се Баба.
— И аз щях да съм наплашена, ако на стари години имах да се грижа за Уолтър.
— Не за туй ти говоря, Гита. А за страха.
— Вярно, повечето хора, дето те срещат, ги хваща голям страх.
— Госпожа Плиндж живее в страх. — Баба се престори, че не е чула последните думи. — Съзнанието й е направо смазано. Едва успява да мисли от ужас. Усещах го около нея като мъгла.
— Защо? Заради Призрака ли?
— Още не знам. Поне не знам всичко. Но ще го науча.
Леля порови под дрехите си.
— Не ти ли се ще да си пийнеш? — Изпод фустите й се чу приглушен звън. — Имам шампанско, бренди и портвайн. Намира се нещо за мезе и бисквитки.
— Гита Ог, ти си крадла, тъй си мисля — отсъди Баба.
— Не съм! — отрече Леля и с усета към изтънчения морал, присъщ на вещица, добави: — Ако ще и понявгаш да отмъквам нещо, туй не ме прави крадла. Щото не мисля като крадла.
— Хайде да се прибираме при госпожа Палм.
— Добре. Но я първо да хапнем. Не че съм против тамошното готвене, ама при тях всичко е като денонощна закуска, ако схващаш за какво намеквам…
Тъкмо ставаха и откъм сцената се чу шум. Уолтър се връщаше с малко по-охранения Грибо. Без да подозира, че го гледат, пак се захвана да търка сцената.
— А утре — промълви Баба — първата ни работа ще е да се видим пак с господин Гоутбъргър, дето издава „Алманаха“. Имах време да си помисля какво ще сторим. После ще разнищим тая история. — Тя впи поглед в невинната фигура, мокреща усърдно сцената, и промърмори: — Какво знаеш, Уолтър Плиндж? Какво си видял?
— Нали беше изумително?! — изписука седналата в леглото Кристина.
Агнес забеляза, че нощницата й също е бяла. И прекалено богата на дантели.
— Да, наистина — съгласи се тя.
— Пет пъти ни викаха на бис!!! Господин Ведър каза, че не се е случвало от времето на госпожа Гигли!!! Сигурно дори няма да мигна от вълнение!!!
— Затова изпий горещото мляко, което сварих за нас — подкани я Агнес. — Цяла вечност мъкнах тенджерката нагоре по стълбите.
— А цветята!!! — Кристина изобщо не поглеждаше чашата, която Агнес бе оставила на нощното й шкафче. — Господин Ведър каза, че започнали да ги носят веднага след представлението!!! И още каза, че…
Някой потропа тихо на вратата.
Кристина си оправи нощницата.
— Влезте!!!
Вратата се отвори и Уолтър Плиндж се примъкна вътре, скрит зад купчина букети.
След крачка-две се спъна в собствените си крака, политна напред и изтърва цветята. Зяпна двете момичета в нямо смущение, обърна се внезапно и излезе.
Кристина се изкиска.
— Извинявайте, го… госпожице — смотолеви Уолтър.
— Благодаря ти — обади се Агнес.
Вратата се затвори.
— Нали е голям чудак?! Видя ли как се блещи към мен?! Пердита, дали ще можеш да намериш малко вода за букетите?!
— Няма проблем, Кристина. Ще трябва да сляза и да се кача само по седем стълби.
— А аз ще ти се отблагодаря, като изпия чудесното мляко, което си сварила за мен!!! Сложила ли си билки вътре?!
— О, да. Билки… — потвърди Агнес.
— Не е като онези отвари, които забъркват вашите вещици, нали?!
— Ъ-ъ… не е. — В края на краищата всички в Ланкър използваха прясно набрани билки. — Ъ-ъ… съдовете няма да стигнат за букетите, дори да извадя и нощното гърне…
— Какво?!
— Е… сещаш се, де. Онова, под леглото…
— Толкова си забавна!!!
— Все едно, няма да стигнат.
Агнес се изчерви до препотяване. А скритата в нея Пердита замисляше убийство.
— Тогава сложи във вода цветята от маркграфовете и рицарите, а за останалите ще се погрижа утре!!! — реши Кристина и взе чашата.
Агнес прибра тенджерката и тръгна към вратата.
— Пердита, миличка… — спря я Кристина, преди да поднесе чашата към устните си.
Агнес се озърна.
— Скъпа, стори ми се, че ти пееше мъничко по-силно от необходимото! Убедена съм, че хората ме чуваха трудничко.
— Извинявай.
Агнес тръгна надолу в тъмнината. Тази нощ обаче на всяка втора площадка гореше свещ. Без пламъчетата стълбата щеше просто да потъне в мрак, а с тях във всеки ъгъл припълзяваха и трепкаха сенки.