Тя стигна до мивката в нишата до стаята на театърмайстора и напълни тенджерката.
А на сцената някой запя.
Беше арията на Пекадильо от дуета, прозвучал тук само преди три часа, но без оркестров съпровод и изпята с толкова чист и звучен тенор, че Агнес изтърва съдинката и заля краката си със студена вода.
Послуша малко, преди да осъзнае, че пее тихичко партията на сопраното.
Арията свърши. Чу някъде далеч да заглъхват стъпки.
Втурна се към изхода за сцената, поумува, но отвори и излезе в огромната мъждива пустота. Оставените да горят свещи осветяваха колкото звезди в ясна нощ. Не видя никого.
Застина по средата на сцената и дъхът й спря от сътресението.
Усещаше залата пред себе си, грамадното празно пространство. Такъв звук би могло да издава кадифето, ако е способно да хърка.
Не беше тишина. Никоя сцена не притихва напълно. Долавяше шум от милиони звуци, които тъй и не бяха изчезнали — грохотът на аплодисменти, увертюрите, ариите. Заливаха я — откъси от мелодии, случайни акорди, припев от песен.
Тя понечи да излезе заднешком и настъпи нечий крак.
Агнес се завъртя вихрено.
— Андре, защо е нужно да…
Фигурата се присви.
— Извинявайте, госпожице!
Тя си пое дъх.
— Уолтър?…
— Извинявайте, госпожице!
— Всичко е наред! Само малко ме стресна.
— Не ви видях, госпожице!
Уолтър държеше нещо. Изумената Агнес различи в полумрака по-тъмните очертания на котарак, увиснал в ръцете на Уолтър като стар килим. Мъркаше щастливо.
— Това е Грибо, нали?
— Котаракът е доволен! Напълни си корема с мляко!
— Уолтър, а ти защо си на сцената в тази чернилка, когато всички други са по домовете си?
— А вие какво правехте, госпожице?
За пръв път чуваше въпрос от устата му. Напомни си, че той е нещо като чистач тук. И може да ходи навсякъде.
— Ами… загубих се — изтърси тя, засрамена от лъжата си. — Аз… аз вече ще се прибирам в стаята си. А… ти чу ли някого да пее?
— През цялото време, госпожице!
— Не, питам те за сега.
— Сега говоря с вас, госпожице!
— Аха…
— Лека ви нощ, госпожице!
Тя се запъти през меката топла тъма към вратата, като на всяка крачка се бореше с изкушението да се озърне. Взе си тенджерката и се качи забързано по стълбите.
А на сцената Уолтър остави внимателно Грибо на пода, свали си баретата и извади от нея късче хартия.
— Какво да слушаме, господин котарако? Знам какво — ще слушаме увертюрата към „Die Fledrleiv“ от Дж. К. Бъбла, дир. Вочуа Дойнов.
Грибо го удостои с погледа на оял се котарак, готов да понесе едва ли не всичко заради храната.
Уолтър седна до него и се заслуша в музиката, излъчвана от стените.
Когато Агнес се върна в стаята, Кристина спеше дълбоко с примляскването на човек, попаднал в билковия рай. Изтърваната чаша бе паднала до леглото.
Агнес отново си натърти, че не е сторила нищо лошо. Кристина вероятно и без това имаше нужда да си отспи. Всъщност й правеше добро.
Зае се с цветята. Имаше изобилие от рози и орхидеи. Повечето с визитки в букетите. Явно мнозина аристократично настроени мъже харесваха хубавото пеене, стига поне привидно да е свързано с личице като на Кристина.
Агнес нареди букетите по ланкърски, тоест хващаше съда с едната си ръка, а цветята с другата и събираше двата обекта с немалка сила.
Последният букет беше най-малък и увит в червена хартия. Нямаше визитка. По-точно нямаше и цветя.
Някой просто бе увил половин дузина почернели бодливи стъбла от рози и незнайно защо ги бе поръсил с благоухание. Ароматът напомняше за мускус и беше почти приятен, само че шегичката си оставаше безвкусна. Агнес пусна стъблата в кошчето с останалия боклук, духна свещта и седна да чака.
Незнайно кого. Или какво.
След минута-две очите й зърнаха сияние в кошчето — бледичка флуоресценция като от болна светулка, но се забелязваше.
Припълзя по-наблизо по пода и надникна.
На мъртвите стъбла имаше цветове на рози, прозрачни като стъкло, видими само заради мъждукането по краищата на листчетата. Трепкаха като блатни огънчета.
Агнес ги извади внимателно и напипа в тъмнината празната чаша. Не че беше особено подходяща за ваза, но друга нямаше. Пак седна и се загледа в призрачните цветя, докато…