… някой се прокашля. Тя рязко вдигна глава и разбра, че се е унесла.
— Мадам?
— Сър?!
Гласът беше мелодичен и подсказваше, че всеки миг е готов да запее.
— Внимавайте. Утре ще трябва да пеете в ролята на Лаура от „Il Truccatore“. Предстои ни много работа. Една нощ едва ще ни стигне. И почти цялото време ще ни отнеме арията от първо действие.
Прозвучаха цигулки.
— Изпълнението ви тази вечер беше… добро. Но има в какво тепърва да търсим съвършенството. Съсредоточете се.
— Вие ли изпратихте розите?!
— Харесаха ли ви? Те цъфтят само в мрака.
— Кой сте вие?! Вас ли чух да пеете преди малко?!
Кратко мълчание.
— Да… А сега да разгледаме ролята на Лаура в „Il Truccatore“, тоест „Майсторът на маските“, споменаван вулгарно понякога и като „Човекът с хилядата лица“…
Когато на другия ден вещиците се появиха пред печатницата на Гоутбъргър, завариха много едър трол, седнал на стъпалата към входа. Бе сложил тояга на коленете си и вдигна длан колкото лопата, за да ги възпре.
— Никой не може да влиза. Господин Гоутбъргър има делова среща.
— И докога ще продължи? — попита Баба.
— Неговите срещи се проточват.
Баба изгледа трола преценяващо.
— Отдавна ли си в издателския занаят?
— От тая сутрин — осведоми я той гордо.
— Господин Гоутбъргър ли ти даде работата?
— Ъхъ. Дойде на Каменоделната улица и избра тъкмо мене за… — челото му се набръчка от усилие да си спомни непривичните думи — … бърза кариера в устремно развиващия се издателски бизнес.
— И с какво по-точно се занимаваш?
— Редактирам и коригирам физиономиите на натрапници.
— Извинявам се — примъкна се по-напред Леля, — ама тоя скален пласт го разпознавам от пръв поглед. Ти си от Меден рудник в Ланкър, нали?
— И к’во от туй?
— Ами и ние сме от Ланкър.
— Брей…
— И да знаеш, че тая тука е Баба Вихронрав.
Тролът се ухили недоверчиво, но челото му отново се набръчка и той се вторачи в Баба.
— Ваш’те момчета й викат Ааоограха хоа, нали си чувал? — подсети го Леля. — „Оная, от която да бягаш“.
Тролът огледа тоягата си, сякаш сериозно обмисляше дали да не се пребие до смърт с нея.
Баба го потупа по осеяното с лишеи рамо.
— Момко, как ти е името?
— Карборунд, госпожо — смънка той и единият му крак затрепери.
— Мисля си, че те чака хубав живот в големия град.
— И що не ходиш да го потърсиш тоя живот? — добави Леля.
Тролът я погледна благодарно и избяга.
— Наистина ли ме наричат тъй? — промълви Баба.
— Ъ-ъ… да. — Леля беше готова да се срита сама. — Проява на уважение, разбира се.
— Аха…
— Ъ-ъ…
— Знаеш, че винаги съм се старала да се погаждам с троловете.
— О, да.
— А джуджетата? — продължи Баба с тона на човек, открил току-що неподозирана пришка и горящ от нетърпение да я разчопли до кръв. — И те ли са ми измислили прякор?
— Няма ли да приказваме с Гоутбъргър? — жизнерадостно предложи Леля.
— Гита!
— Ами… таквоз… Май ти викат К’ез’рек д’б’дуз.
— И какво означава?
— Ъ-ъ… „Заобиколи от другата страна на планината“.
— Аха…
Баба се смълча необичайно, докато се качваха по стълбата.
Леля не загуби време да чука на вратата, а я отвори и подвикна:
— Ехо-о, господин Гоутбъргър! Пак идваме, както ни казахте да сторим. Само недейте да скачате през прозореца, тука е третият етаж, а с тоя чувал пари ще тупнете много тежко.
Човекът се прокрадна покрай стената, за да се скрие зад бюрото.
— Долу нямаше ли един трол?
— Реши да излезе от издателския бизнес — увери го Леля, седна и му се усмихна лъчезарно. — Сигурно сте ни приготвили някакви парици.
Господин Гоутбъргър разбра, че няма изход. Лицето му се кривеше, докато опитваше мислено различни реплики. После се ухили до ушите като Леля и седна на креслото си.
— Е, в момента имаме проблеми, дори не си спомням да съм изпадал в по-затруднено положение — съвсем искрено заяви той.
Погледът му се стрелна към лицето на Баба. Усмивката му си остана на мястото, но чертите му опитаха някак да се разграничат от нея.
— Хората май изобщо не купуват книги. А пък цената на гравюрите… просто е непоносима.