— Всеизвестно е, че си купувам „Алманаха“ — подхвана Баба. — Има го навсякъде в Ланкър. Всички в Овнерог купуват „Алманаха“, дори джуджетата. Туй са много пъти по половин долар. А и книгата на Гита май върви добре.
— Разбира се, радвам се на популярността й, но при тези разходи за разпространение и похабяването на…
— Вашият „Алманах“ стига на едно домакинство до края на зимата, ако хората не са прахосници — осведоми го Баба. — Е, ако няма болни. Хартията е тъничка и мека.
— Синът ми Джейсън купува по два — намеси се Леля. — Вярно, има многолюдно семейство. Вратата на клозета не остава затворена задълго…
— Да, да, но… вижте, важното е… Аз изобщо не съм длъжен да ви платя — запъна се Гоутбъргър, стараейки се да не вниква в думите им. Усмивката бе сковала лицето му. — Вие ми платихте да отпечатам книгата, а аз ви върнах парите. Дори си спомням, че счетоводството допусна малка грешка във ваша полза, но няма да ви…
Гласът му секна.
Баба Вихронрав разгъваше лист хартия.
— Тия ваши предсказания за идната година…
— Откъде се сдобихте с това?
— Взех го назаем. Ще ви го върна, ако толкоз искате…
— Та какво им има на предсказанията?
— Сбъркани са.
— Как ще са сбъркани?! Ами че те са предсказания!
— Хич не виждам как ще завали дъжд от къри през май в Клач. Там нивгаш не вали къри толкоз рано.
— Вие ли ще ме учите какви да бъдат предсказанията? — сопна се Гоутбъргър. — Занимавам се с тях от години!
— Аз не се мъча да хитрея и да познавам за години напред като вас — отсече Баба. — Само че много ме бива да знам какво ще стане след трийсетина секунди.
— Сериозно? И какво ще стане след трийсетина секунди?
Баба му обясни.
Гоутбъргър се захласна от смях.
— О, това е страхотно, ще ви наемем да ги пишете! Олеле… Амбициозна сте, а? По-стряскащо от спонтанното самозапалване на епископа на Куирм, само че то дори не се случи! Значи след тридесет секунди?
— Не.
— Не ли?
— Останаха двайсет и една — оповести Баба.
Господин Ведър се появи в Операта рано, за да провери дали не е умрял още някой.
Добра се до кабинета си, без поредният труп да падне от сенките.
В никакъв случай не бе очаквал да го сполетят такива злини. Харесваше операта. Всичко му се струваше толкова художествено. Изгледа стотици представления без смъртни случаи, ако не се брои единственият, когато в „Ла Тривиата“ подхвърлиха прекалено въодушевено балерина в скута на застаряващ господин на първия ред в партера. Момичето остана невредимо, зрителят обаче умря неописуемо щастлив.
Почукаха на вратата.
Господин Ведър я открехна половин сантиметър.
— Кой е мъртъв?
— Н-никой, господин Ведър! Донесох ви писмата!
— Ти ли си бил, Уолтър… Благодаря ти.
Взе снопчето и затвори вратата.
Имаше сметки. Винаги ги имаше. Бяха го убеждавали, че всичко в Операта се уреждало едва ли не от само себе си. И в момента не отричаше това, но се уреждаше с пари. Прерови купчинката и…
Видя плик с емблемата на Операта.
Взря се в него, както някой би погледнал извънредно свирепо куче на твърде тънък повод.
А пликът не му правеше нищо, освен да си лежи на бюрото с възможно най-невинен залепен вид.
Накрая Ведър го изкорми с ножчето си за хартия и пак го захвърли на бюрото, сякаш очакваше ухапване.
Не пострада, затова колебливо извади сгънатото писмо.
Скъпи Ведър,
Ще ви бъда много признателен, ако Кристина пее в ролята на Лаура довечера. Уведомявам ви, че е напълно готова.
Струва ми се, че втората цигулка изостава незначително, а и честно казано, второто действие снощи бе изиграно ужасно вдървено. Липсва необходимото усърдие.
Присъединявам се към приветстващите с „добре дошъл“ сеньор Базилика. Поздравявам ви с пристигането му.
— Господин Салзела!
Не след дълго откриха музикалния ръководител. Той прочете посланието.
— Нали не смятате да му се подчините?
— Салзела, тя наистина пее превъзходно.
— Говорите за онова момиче Нит, нали?
— Е… да… Знаете какво имам предвид.
— Но той чисто и просто ви изнудва!