— Нима? Всъщност не открих никакви заплахи в писмото.
— Позволихте й… тоест позволихте им да пеят снощи и нещастният доктор Подкоп имаше голяма полза от това, нали?
— А вие какво ще ме посъветвате да направя?
Пак се разнесоха разпокъсани почуквания по вратата.
— Влез, Уолтър! — в дует изрекоха Ведър и Салзела.
Той влезе на тласъци, помъкнал кофа с въглища.
— Отидох да говоря с Командир Ваймс от Градската стража — съобщи Салзела. — Обеща да прати някои от най-способните си служители довечера. Под прикритие.
— Нали тъкмо от теб чух, че са некадърници?
Музикалният ръководител вдигна рамене.
— Постъпваме както е редно. А знаете ли, че доктор Подкоп е бил удушен, преди да бъде провесен?
— Обесен — разсеяно го поправи Ведър. — Хората ги бесят. А животните ги провесват в кланицата.
— Така ли? — вдигна вежда Салзела. — Благодарен съм ви за информацията. Е, горкичкият Подкоп е бил удушен, както се оказва. След което е бил провесен.
— Салзела, истина ти казвам, имаш много нелепо чувство за…
— Свърших с въглищата, господин Ведър!
— Благодаря, Уолтър. Можеш да си вървиш.
— Добре, господин Ведър!
Уолтър старателно затвори вратата.
— Опасявам се, че е твърде подходящо за ставащото тук — казваше в този момент Салзела. — Ако не измислите как да се справите с… Господин Ведър, добре ли сте?
— Какво? — Собственикът на Операта се бе облещил към вратата, но тръсна глава. — А, да… Ъ-ъ… За този Уолтър…
— Какво ви тревожи?
— С него… всичко е наред, нали?
— Е, той си има… смешни приумици. Но е съвсем безобиден, ако за това питате. Някои от сценичните работници и музикантите се държат излишно жестоко с него… Представете си, пращат го да купи кутия невидима боя или чувал дупки. Той вярва на всичко, което му се каже. Защо се сетихте за него?
— О… просто ми е интересно. Ех, че глупост…
— Друго не може и да се очаква от него.
— Не, исках да кажа… Няма значение…
Баба Вихронрав и Леля Ог излязоха от печатницата на Гоутбъргър и тръгнаха скромно по улицата. Поне Баба вървеше. Леля се клатушкаше.
Питаше през половин минута:
— Колко са, казваш?
— Три хиляди двеста и седемдесет долара и осемдесет и седем пенса — замислено отвръщаше Баба.
— Според мене беше много мило, че той претърси и пепелниците за паднали монетки — сподели Леля. — Прерови навсякъде, където успя да пъхне ръка. Та колко са все пак?
— Три хиляди двеста и седемдесет долара и осемдесет и седем пенса.
— Нивгаш не съм имала седемдесет долара — призна си Леля.
— Не казах само седемдесет долара, а…
— Знам, бе. Ама свиквам постепенно. Вярно било, че парите са голяма тегоба.
— Не разбирам защо трябва да си държиш кесията в чорапогащника — скастри я Баба.
— Там е последното място, дето някой ще надникне — въздъхна Леля. — Колко бяха?
— Три хиляди двеста и седемдесет долара и осемдесет и седем пенса.
— Ще трябва да си намеря по-голяма кутийка.
— Ще имаш нужда и от по-широк комин.
— Добре щеше да ми дойде по-широк чорапогащник. — Леля смуши Баба с лакът. — Щом вече съм богата, дръж се с мене по-любезно.
— Да, бе… — някак отнесено промълви Баба. — Мисля сериозно и за туй.
Тя спря и Леля се блъсна в нея сред звън откъм долните си дрехи.
Фасадата на Операта надвисваше пред тях.
— Трябва пак да влезем там — обяви Баба. — И да се намъкнем в Осма ложа.
— С лост — решително предложи Леля. — Кози крак номер 3 ще свърши работа.
— Аз не съм твоят Нев — охлади я Баба. — Пък и влизането с взлом не е същото. Трябва да имаме право да влезем.
— Чистачки — сети се Леля. — Ще се представим за чистачки… не, туй вече не ми подобава.
— Ами да, как ще ти подобава…
Баба сведе поглед към Леля, а пред Операта спря каляска.
— Разбира се — подхвана с глас, от който лукавството капеше като захарен сироп, — нищо не пречи да откупим Осма ложа.
— Няма да стане — възрази Леля в момента, когато надолу по стъпалата се втурнаха хора, които си оправяха ръкавите и си придаваха мазното изражение на всеки комитет по посрещането на видна особа. — Страх ги е да пускат зрители вътре.
— Що пък не? — заинати се Баба. — Хората си умират, а операта си продължава. Значи някой тука е готов да продаде и бабчето си, ако му предложат повечко пари.