— Ще ни струва цяло състояние — предупреди Леля, но тутакси забеляза ликуващото изражение на Баба и изпъшка: — Ох, Есме! Щях да си спастря париците за старини! — Поумува малко и добави: — Ама и тъй няма да стане. Я ни виж, не сме подходящи…
Енрико Базилика излезе от каляската.
— Затуй пък познаваме подходящи хора — напомни Баба.
— Ох, Есме…
Звънчето на магазина издаде изтънчен звук, сякаш се срамуваше от просташкия звън. Личеше, че би предпочело да се прокашля учтиво.
Магазинът за облекла беше най-престижният в Анкх-Морпорк и един от признаците за това се състоеше в привидната липса на натрапваща се стока. Само някой много умело разположен къс плат намекваше за достъпните тук възможности.
В този магазин нямаше покупки. В такова изискано заведение идвате да пийнете чаша кафе и да си побъбрите. Е, вероятно вследствие на приглушената беседа четири-пет метра превъзходен плат ще сменят собственика си почти неуловимо, но няма да се състои вулгарното събитие продажба.
— Продавачката! — кресна Леля.
Една дама се появи иззад завесата и се захвана с преценка на посетителките, в която май участваше преди всичко вирнатият й нос.
— Дали не сте сбъркали вратата? — промълви тя.
Мадам Доунинг бе възпитана в учтивост към прислугата и занаятчиите, ако ще и да имат оръфаната външност на тези две стари гарги.
— Мойта приятелка иска нова рокля — подкара направо по-тантурестата. — От ония тежкарските с шлейф, дето имат подплънки на задника.
— Черна — уточни кльощавата.
— И с всички джунджурийки — допълни тантурестата. — Малко портмоненце на шнурче, очила на клечка и останалото.
— Може би ще бъде мъничко по-скъпо, отколкото възнамерявате да похарчите — усъмни се мадам Доунинг.
— Колко мъничко? — подхвърли тантурестата.
— Исках да ви подскажа, че тук поддържаме магазин за избрани хора.
— Затуй дойдохме. Не щем боклуци. Аз се казвам Леля Ог, а тая е… лейди Есмерелда Вихронрав.
Мадам Доунинг се взря придирчиво в лейди Есмерелда. Не можеше да се отрече, че жената пред нея се държеше надменно. И гледаше досущ като херцогиня.
— От Ланкър сме — продължи да я просвещава Леля Ог. — Тя може да си позволи цяла консерватория, ако поиска, ама не обича консервите.
— Ъ-хъм… — Мадам Доунинг реши да протака още малко. — На какъв стил се спряхте?
— Нещо тузарско — заяви Леля Ог.
— Вероятно бих имала нужда от малко по-конкретни указания…
— А защо не ни покажете туй-онуй — посъветва я лейди Есмерелда и седна. — Искам дрехи за опера.
— О, вие сте покровителка на операта?
— Лейди Есмерелда към всички се отнася покровителствено — неотстъпчиво сподели Леля Ог.
Постъпките на мадам Доунинг бяха типични за нейната класа и възпитание. Навикът я подтикваше да вижда света по точно определен начин. А когато светът не се вписваше в представата й, тя се разколебаваше за миг като жироскоп, но скоро се стабилизираше и продължаваше да си се върти постарому. Ако цивилизацията рухнеше безвъзвратно и оцелелите по принуда започнеха да ядат хлебарки, мадам Доунинг не би се отказала от ленената салфетка и би гледала отвисоко хората, които не знаят от кой край е прилично да се захапва хлебарката.
— Аз ще… ви покажа някои образци. Моля да ме извините за момент.
Тя се вмъкна припряно в дългите работни помещения зад магазина, където пък се забелязваше сериозна оскъдица на позлата, облегна се на стената и повика главната си шивачка.
— Милдрид, там дойдоха две особнячки…
Млъкна. Бяха влезли след нея!
Бродеха в прохода между редиците шивачки, кимаха им и разглеждаха някои от дрехите по манекените.
Тя се втурна към тях.
— Убедена съм, че бихте предпочели…
— Колко струва тая? — прекъсна я лейди Есмерелда, опипвайки творението им за вдовстващата дукеса на Куирм.
— Опасявам се, че тази не се продава…
— А колко щеше да струва, ако се продаваше?
— Триста долара, струва ми се — прецени мадам Доунинг.
— Значи петстотин горе-долу ще стигнат — прецени и лейди Есмерелда.
— Тъй ли? — обади се Леля Ог. — Тъй ли било, значи?