Роклята беше черна. На теория. Толкова черна, колкото е и крилото на скорец — черна коприна с нанизи от черен кехлибар и черни пайети. Такова е черното, когато има рожден ден.
— Като я гледам, трябва да ми е по мярка. Гита, плати на жената.
Жироскопът на мадам рязко смени темпото на въртене.
— Ще я вземете ли? Веднага ли? Петстотин долара ли? Ще платите ли? Сега ли? В налични ли?
— Гита, погрижи се.
— Добре, де…
Леля Ог се обърна от чувство за приличие и вдигна полата си. Имаше поредица от шумолене и опъвания на ластици, после пак застана с лице към тях и кесия в ръцете.
Леля Ог наброи петдесет доста затоплени монети по десет долара в покорно протегнатата длан на мадам Доунинг.
— Ще се върна в магазина да поровя за другите нещица — заяви лейди Есмерелда. — Лично аз си падам по щраусовите пера. Ще искам и една от ония големи пелерини, дето ги носят дамите. Също и ветрило с дантели.
— Ама що не вземем и малко грамадански диаманти, като сме я подкарали тъй? — остро изрече Леля Ог.
— Идеята ти си я бива.
Мадам Доунинг ги чуваше да се заяждат, докато се отдалечаваха по прохода.
Взря се в парите, които държеше.
Знаеше всичко за старите богатства, които незнайно защо се облагородяваха от времето, през което някои хора ги притежаваха. Знаеше всичко и за новите състояния, натрупани от всички парвенюта, които напоследък прииждаха в града. Но под напудрената фасада тя си оставаше търговка от Анкх-Морпорк, която е отлично осведомена, че най-приемливият вид пари са онези в нейната ръка, а не в нечия друга. „Няма по-добри от моите пари.“
Отгоре на всичко бе попила достатъчно снобизъм, за да сбърка грубостта с видния произход. Както истински богатите хора не могат да бъдат луди (те са само чудаци), така е немислимо и да са простаци (те всъщност са прями и откровени).
Побърза да последва лейди Есмерелда и нейната странна приятелка. Да, те са направо солта на земята, внушаваше си искрено.
Излезе в магазина навреме, за да дочуе загадъчен разговор.
— Есме, наказваш ме, а?
— Гита, изобщо не проумявам за какво намекваш.
— Само щото се поотпуснах замалко.
— Наистина не те разбирам. Пък и ти спомена, че ей сега ще ти гръмне главата от умуване какво да правиш с толкоз пари.
— Да, де, обаче предпочитам да ми гръмне главата на някое голямо меко канапе, а наоколо тълпа яки мъжаги да ми поднасят шоколадчета и да ми натрапват услугите си.
— Гита, с парите не можеш да си купиш щастие.
— Щях само да го взема назаем за някоя и друга седмица.
Агнес стана късно и музиката още звънеше в ушите й, затова се облече като насън. Но първо покри огледалото с чаршаф. За всеки случай.
В столовата половин дузина танцьорки от кордебалета си поделяха една маруля и се кикотеха.
Там беше и Андре. Разсеяно хапваше нещо, загледан в гъсто изписан нотен лист. Понякога очите му се замъгляваха и той размахваше лъжицата във въздуха, после я оставяше и пишеше.
Насред поредния такт зърна Агнес и се усмихна.
— Здрасти. Изглеждаш уморена.
— Ъ-ъ… вярно е.
— Пропусна големите вълнения.
— Така ли?
— Дойдоха от Стражата, говориха с всекиго, задаваха купища въпроси и пишеха бавно.
— Що за въпроси бяха?
— Е, като си познаваме Стражата, вероятно от рода на „Ти беше, нали?“. Твърде мудни са в мисленето.
— Ох… Това означава ли, че представлението довечера се отменя?
Андре прихна. Имаше много приятен смях.
— Не мисля, че господин Ведър би успял да го отмени! Дори ако хората падат от тавана като мухи.
— Че защо не би успял?
— Има опашка за билети!
— Но защо?
Той й обясни.
— Отвратително! — намръщи се Агнес. — Твърдиш, че напират заради вероятната опасност, така ли?
— Боя се, че е присъщо на човешката природа. Разбира се, някои от тях искат да чуят Енрико Базилика. И… хъм… Кристина изглежда е станала популярна…
Андре я погледна със съчувствие.
— Не ми е неприятно, честно ти казвам — излъга Агнес. — А-а… ти откога работиш тук?
— Ами… едва от няколко месеца. Преди… преподавах музика на децата на серифа в Клач.
— А-а… какво мислиш за Призрака?
Той вдигна рамене.
— Не е нищо повече от безумец според мен.
— А-а… знаеш ли дали пее? Тоест дали пее добре?