— Чувал съм, че пращал кратки критични бележки на собственика. А някои от момичетата се кълнат, че нощем чували пеене, но те непрекъснато ръсят глупости.
— А-а… тук дали има някакви тайни тунели?
Андре склони глава настрани.
— Ти с кого си говорила наскоро?
— Моля?
— Момичетата вярват, че има. Разбира се, пак те твърде често виждат Призрака тук или там. Понякога на две места едновременно.
— А защо те го виждат по-често?
— Може би просто му харесва да зяпа млади жени. А те постоянно репетират в какви ли не кътчета. Впрочем бездруго са пощурели от глад.
— Призрака не ти ли е интересен? Тук има убити!
— Е, някои подмятат, че убиецът може да е бил доктор Подкоп.
— Но и той беше убит!
— Може сам да се е обесил. В последните дни беше изпаднал в униние. А и винаги си е бил малко завеян. И вечно изнервен. Но ще ни бъде трудничко без него. Заповядай, събрах ти цяло тесте стари програми. Някои от поясненията сигурно ще ти бъдат от полза, защото си отскоро в Операта.
Агнес го гледаше, без да го вижда.
Хората изчезваха един по един, а околните само отбелязваха, че смъртта им причинява известни неудобства.
Шоуто трябва да продължи. Всеки го казваше. Непрекъснато. Често произнасяха думите с усмивка, обаче си оставаха съвсем сериозни. И никой никога не споменаваше защо шоуто трябва да продължи. Вчера вечерта, когато хористите се впуснаха в препирня за парите, пак си знаеха, че няма да откажат да пеят. Беше игра.
И шоуто продължаваше. Тя вече чу всякакви истории. Шоуто продължавало, когато в града наоколо бушували пожари или дракон се настанявал да мъти яйцата си на покрива, или по съседните улици вилнеели бунтовници. Паднали декорите? Шоуто продължавало. Водещият тенор умрял? Веднага призовавали от публиката някой студент, който знаел партитурата, и му давали големия шанс в живота, докато тялото на предшественика му полека изстивало зад кулисите. Защо? Някакво си представление, в името на небесата! А не нещо особено важно. Но… шоуто продължава. Това така се бе вкоренило у всекиго, че вече не си задаваха въпроси, сякаш имаха само мъгла в главите си.
А от друга страна… някой я учеше да пее нощем. Загадъчен мъж изпълняваше арии на сцената, когато всички са се разотишли. Агнес се опита да си представи, че гласът принадлежи на убиец. Не успя. Може би и тя бе поела малко от мъглата. Но що за човек би могъл да има такъв усет към музиката и да убива?
Нехайно прелистваше стара програма и очите й се приковаха в едно име.
Побърза да прерови и останалите. Ето го пак. Не във всяка постановка и не в главни роли, но го имаше. Обикновено като съдържател на кръчма или слуга.
— Уолтър Плиндж? — промълви тя. — Уолтър? Но… той не пее, нали?
Обърна програмата към Андре и показа името.
— Какво?! О, не! — засмя се той. — За бога… Това е… нещо като удобен псевдоним, струва ми се. Понякога се налага някой да изпълни незначителна роля… и може би предпочита да не го запомнят в нея… Тогава го вписват в програмата като Уолтър Плиндж. В много театри измислят удобни псевдоними. От рода на И. Д. Руги. Така е по-добре за всички.
— Но… Уолтър Плиндж?
— Е, доколкото знам, започнало е на шега. Представяш ли си Уолтър на сцената? — Андре се ухили. — С онази негова баретка на главата?
— А той какво мисли за това?
— Не ми се вярва да е против. Пък и е трудно да разберем, нали?
Разнесе се трясък откъм кухнята — от онези проточени шумотевици, които започват с накланянето на купчина чинии, после някой отчаяно се мъчи да ги улови, но открива, че няма три ръце, а накрая се чува дрънченето на последната оцеляла по чудо чиния, въртяща се на пода.
Прозвуча и вбесен женски глас.
— Уолтър Плиндж!
— Извинявайте, госпожо Скоба!
— А проклетата твар се е вкопчила в ръба на тигана! Я да се пуснеш, буболечко гадна!…
Нов грохот на пометени съдове, последван от някак гумен звук, за който най-добре подхождаше съчетанието от букви „спойнг“.
— Сега пък къде се дяна?
— Не знам, госпожо Скоба!
— И какво търси тук тоя котарак?
Андре се обърна към Агнес с леко натъжена усмивка.
— Донякъде е жестоко, признавам. Горкото момче е тъповато.
— Не съм сигурна дали досега срещнах тук човек, за когото да не кажа същото.
Той пак се ухили до ушите.