Пак почукаха на вратата. Ведър се втурна да отвори.
Беше Баба Вихронрав, която обаче не остана пред прага, а го избута и нахлу властно в кабинета.
Енрико Базилика сякаш се задави.
— Кой от вас е Ведър? — нетърпеливо попита новодошлата.
— Б-ъ… аз…
Баба си свали ръкавицата и му протегна ръка.
— О, съжалявам. Не съм свикнала видните особи сами да отварят вратите. Аз пък съм Есмерелда Вихронрав.
— Очарован съм. Толкова съм слушал за вас — излъга Ведър. — Моля, позволете да ви представя. Не се съмнявам, че познавате сеньор Базилика…
— Разбира се. — Баба впери поглед в очите на Хенри Дембел. — Сигурно сеньор Базилика помни приятните ни срещи в други опери, чиито имена в момента се изплъзват от паметта ми.
Хенри направи гримаса, наподобяваща усмивка, и каза нещо на преводача си, който заяви:
— Това е изумително. Сеньор Базилика също си спомня с умиление за честите ви срещи в оперни театри, които в момента не би се наел да изброи.
Хенри целуна ръка на Баба и я погледна умоляващо.
„Ох, как се е вторачил в нея! — мислено възкликна Ведър. — Питам се дали те двамата са били…“
— Ъ… А… това е господин Салзела, нашият музикален ръководител — промълви, щом се опомни.
— За мен е чест — отрони Салзела, стисна силно ръката на Баба и я погледна прямо в очите.
Тя кимна и попита:
— Господин Салзела, какво е първото нещо, което ще изнесете от горяща къща?
Той се усмихна учтиво.
— А вие, госпожо, какво бихте искала да изнеса?
Този път Баба кимна по-умислено и пусна ръката му.
— Желаете ли нещо за пиене? — предложи Ведър.
— Едно малко шери — склони Баба.
Салзела се примъкна до Ведър, докато той сипваше питието.
— Коя е тази, по дяволите?
— Както чувам, била зарината от пари — прошепна Ведър. — Голяма любителка на операта.
— Никога не съм чувал името й.
— Е, сеньор Базилика я познава и това ми стига. Моля те, забавлявай ги, докато уредя нещо за обяд.
Ведър отвори вратата и се спъна в Леля.
— Извинявам се — подхвърли тя с лъчезарна усмивка и стана от пода. — Тия дръжки на вратите се лъскат адски трудно, а?
— Ъ-ъ, госпожо…
— Ог.
— … да, Ог, бихте ли изтичала до кухнята да предадете на госпожа Скоба, че ще имаме още един гост за обяд?
— Ей сегинка.
Леля се понесе устремно. А Ведър кимна доволен. „На такава стара дама може да се разчита…“
Не беше тайна в най-строгия смисъл на думата. Когато разделяли стаята на две, оставили кухина между стените. А в отсрещния си край тя стигаше до стълба — най-обикновена стълба, до която дори се процеждаше мърлява дневна светлина през прозорец с полепнала мръсотия.
Агнес изпита смътно разочарование. Бе очаквала… ами истински таен проход и може би няколко факела, трепкащи тайно в своите доста скъпи тайни поставки от ковано желязо. Оказа се обаче че по някое време стълбата просто е била отделена от останалите части на сградата. Нямаше никаква тайна, само я бяха изоставили и забравили.
В ъглите се виждаха паяжини. От тавана висяха празни пашкули на изчезнали насекоми. Въздухът смърдеше на отдавна умрели птици.
Но в прахоляка бе проправена пътечка. Някой се бе качвал и слизал поне няколко пъти.
Тя се поколеба накъде да тръгне и пое нагоре. Пътешествието свърши скоро — след още един етаж Агнес стигна до капандура, която дори не беше залостена.
Бутна я нагоре и примижа на ярката светлина, от която вече отвикваше. Вятърът разроши косата й. Един гълъб я изгледа и отлетя, щом тя подаде глава на чист въздух.
Капандурата беше част от покрива на Операта — трудно откриваема дреболия сред хаоса от тавански прозорци и въздушни шахти.
Агнес се прибра вътре и тръгна надолу. Постепенно осъзна, че чува гласове…
Старата стълба не беше напълно забравена. Някой поне знаеше, че е подходяща за проветряване. А заедно с въздушните течения се просмукваха и гласовете. Изпети гами, далечни акорди, откъси от разговори. Със спускането надолу по стъпалата Агнес минаваше през различни слоеве шум, сякаш потъваше в много грижливо направена звукова мелба.
Грибо седеше върху кухненския шкаф и с любопитство гледаше представлението.
— Защо не го докопате с черпака? — учуди се един сценичен работник.