— Щото не стигам дотам! Уолтър!
— Да, госпожо Скоба?
— Дай ми оная метла!
— Да, госпожо Скоба!
Грибо обърна поглед към високия таван, на който лепнеше нещо като десетлъчева плоска звезда.
А в средата й се мъдреха чифт ужасно уплашени очи.
— „Пуснете го във вряща вода“, тъй са написали в готварската книга — оплака се госпожа Скоба. — А що не добавиха: „И внимавайте, че ще се хване за ръба на тенджерата и ще подскочи нагоре“?
Тя размаха дръжката на метлата. Октоподът отстъпи още малко към ъгъла.
— И с пустите спагети съвсем се оплесках — мърмореше готвачката. — Пека ги на скарата от не знам си колко часа, пък те още са твърди като пирони, проклетите гадорийки…
— Ехо-о, аз съм, не се стряскайте. — Леля Ог надникна през вратата. Необятната й личност подейства така дори на онези, които я виждаха за пръв път, че те веднага се успокоиха от думите й. — Май нещо сме загазили?
Огледа сцената, включваща и тавана. Миризмата на прегоряло тесто ставаше все по-натрапчива.
— Аха… Специалният обяд на сеньор Енрико Базилика, нали?
— Трябваше да е специален — уточни готвачката, която упорито и безуспешно посягаше с дръжката на метлата. — Ама тая пуста-опустяла твар не ще да слезе от тавана.
И други съдове къкреха върху дългата желязна плоча на печката. Леля кимна към тях.
— Какво ще има за останалите?
— Овнешко с кнедлички и пържен сос — обяви менюто си готвачката.
— А, туй е свястна храна за нормални хора — подкрепи я Леля, според която мас най-добре се съчетаваше с лой.
— Уж щеше да има и пудинг, ама толкова се улисах покрай гнусната гадинка, че дори не съм го почвала!
Леля внимателно издърпа метлата от ръцете й.
— Я ме чуй… Ти направи достатъчно кнедлички и сос за петима, а пък аз ще ти помогна с един бърз пудинг, бива ли?
— Е, туй си е направо избавление, госпожо…
— Ог.
— Сладкото е в буркана на…
— О, няма да си хабя труда с някакво сладко.
Леля огледа рафта с подправките, ухили се и пристъпи от приличие зад една маса…
… туангтуингтуонгтуанг…
— … нали ти се намира малко шоколад? — провери, измъквайки тънко томче изпод полата си. — Ей тука имам една рецептичка, дето може доста да ги развесели…
Лизна си палеца и обърна на 53-та страница — „Шоколадов сюрприз с особена тайна заливка“.
„Да, ще падне голяма веселба…“
Щом някои хора си бяха наумили да дават урок на други хора, същите някои хора не биваше да забравят, че онези, другите, знаят това-онова.
Накъсаните реплики сякаш излизаха от стените, а Агнес слизаше все по-надолу по забравената стълба.
И това някак… гъделичкаше нервите й.
Не че някой казваше нещо важно. Нямаше подходящи за случая гузни признания. Обикновени приказки на хора, мъчещи се да избутат деня до края му. Само че бяха тайно чути приказки.
Разбира се, не биваше да подслушва.
Агнес израсна с внушенията колко много постъпки не бива да извършва. Да подслушва пред вратата, да гледа хората право в очите, да прекъсва събеседника, да се сопва, да се изтъква…
Но зад стените можеше да бъде Пердита, каквато искаше да стане открай време. На Пердита от нищо не й пукаше. Тя постигаше своето. И носеше каквото й харесва. Пердита Кс. Нит, господарка на мрака и неразкаяла се грешница, можеше да слуша чужди разговори колкото й душа иска. И никога, ама за нищо на света нямаше да се обременява с чудесен характер.
Агнес не се съмняваше, че би трябвало да се прибере в стаята си. Каквото и да се криеше в сенките, сгъстяващи се с всяко стъпало, вероятно не й се полагаше да го намира.
Пердита продължи надолу. Агнес я придружи по неволя.
С питиетата преди обяда засега нямаше проблем, мислеше си господин Ведър. Всички участваха в любезния разговор и абсолютно никой не се бе простил с живота си до този момент.
Много му олекна и когато видя сълзите на признателност в очите на сеньор Базилика, щом певецът научи, че готвачката приготвя гозби от Бриндизи специално за него. Явно беше трогнат.
Ведър се успокои и от факта, че Базилика познава лейди Есмерелда. Нещо в тази жена го озадачаваше до безпомощност. Откри колко му е трудно да разговаря с нея. Да започне с нещо като „Здрасти, научих колко много пари имате, може ли и аз да получа част от тях?“ не му се струваше особено изтънчено.