Стъпалата свършиха при мокри каменни плочи в почти непрогледна тъма.
Според Пердита обстановката беше романтично-готическа.
Агнес реши, че навява униние.
Ако някой идваше тук, би имал нужда от осветление, нали? Претърсването пипнешком потвърди догадката й. Намери свещ и малко кибрит, прибрани в плитка ниша на стената.
Това отрезви наведнъж и Агнес, и Пердита. Някой използваше най-обикновена кутийка кибрит с ухилен трол на картинката и най-обикновена половинка от свещ. Пердита би предпочела пламтящ факел. Агнес изобщо не знаеше какво би предпочела. Само че ако загадъчна особа слизаше да пее между тези стени и да се мярка наоколо като призрак, и може би да отнема по някой живот… Повече би им допаднало нещо по-изискано от кутийка кибрит с ухилен трол. Защото такива прозаични дреболии са подходящи за пошли равнодушни убийци.
Тя запали свещта и след като се подвоуми в най-буквалния смисъл, продължи нататък в мрака.
Шоколадовият сюрприз с особена тайна заливка имаше голям успех и изчезваше в гърлата на седящите около масата, сякаш стомасите им бяха заработили на шеста скорост.
— Няма ли да си вземеш още, Салзела? — подкани Ведър. — Първокласна вкуснотия, нали? Трябва да поздравя госпожа Скоба за майсторството.
— Има остричък вкус — отбеляза музикалният ръководител. — Вие искате ли още една порция, сеньор Базилика?
— Мммф.
— А вие, лейди Есмерелда?
— Не съм против — подаде чинията си Баба.
— Убеден съм, че усещам лек вкус на канела — обади се преводачът, който се бе сдобил с кафяво кръгче около устните.
— Несъмнено — подкрепи го Ведър, — освен това е сложено и индийско орехче.
— Може би и… малко кардамон? — предположи Салзела.
— Хем сметанено, хем пикантно — обобщи Ведър и погледът му се поразмъти. — И любопитно… сгряващо.
Баба престана да дъвче и се вторачи с подозрение в чинията си. После подуши лъжичката.
— Дали, ъ-ъ… се заблуждавам или е малко… задушно тук? — промълви Ведър.
Салзела се вкопчи в облегалките на креслото си. Челото му лъщеше.
— Как мислите, не е ли по-добре да отворим някой прозорец? Чувствам се малко… особено.
— Да, трябва да отворим — съгласи се Ведър.
Салзела понечи да стане, но на лицето му се закова твърде угрижено изражение. Тръшна се обратно в креслото.
— Аз предпочитам да поседя кротко замалко — сподели той.
— Ох… — обади се преводачът.
Около яката му се забелязваха струйки пара.
Базилика го потупа любезно по рамото, изгрухтя обнадежден и подсказа с жест, че иска да получи чинията с изядената наполовина порция шоколадов пудинг.
— Мммф?
— Олеле… — изписука преводачът.
Господин Ведър прокара пръст под яката си. По лицето му се стичаха капки пот.
Базилика се отказа да търси услугите на своя страдащ придружител и посегна да придърпа чинията му с вилицата си.
— Ъ-ъ… да — смотолеви Ведър, като се стараеше да не поглежда към Баба.
— Да… наистина — отбеляза и Салзела с някак отслабнал глас.
— Олеле — повтори преводачът, а очите му се насълзиха. — Ай! Меу Деус! Дио мио! О Годен! Д’зук ф’т! Аагорахаа!
Сеньор Базилика доизсипа остатъка от особената тайна заливка в чинията си и грижливо обра с лъжица полепналото по дъното.
— Времето беше малко… хладничко тези дни — успя да изгъгне Ведър. — Дори много студено.
Енрико обърна купата към светлината и я огледа придирчиво, да не би по дъното да е останала още някоя капка.
— Сняг, лед, скреж… такива ми ти работи — промълви Салзела. — Да, няма спор! Всевъзможни видове студ.
— Да! Да! — признателно избълва Ведър. — А в подобен момент според мен е особено важно да си припомним думите за… да речем, разни иначе досадни, но насърчаващо ледени неща!
— Студ, глетчери, висулки…
— Само не висулки!
— Ох… — изстена преводачът и забоде глава в чинията си.
Удари една лъжица, която се превъртя във въздуха и отскочи от челото на Енрико.