Салзела си засвирука и затупа в такт по облегалката на креслото.
Ведър примига. Пред него стърчеше каната с вода. Каната със студена вода. Той протегна ръка…
— О, о, какво стана, как да се извиня, май разлях всичко по себе си — забърбори той иззад облаците пара. — Колко непохватни пръсти имам! Ще дам знак със звънчето на госпожа Ог да донесе още една кана.
— Да, непременно — подкрепи го Салзела. — Ще бъдете ли така добър да го направите веднага? И аз се чувствам твърде склонен към… неловко боравене с каната.
Без да прекратява дъвченето, Базилика вдигна главата на преводача си и грижливо пресипа недовършената порция пудинг в своята чиния.
— Всъщност… всъщност… всъщност… — проточи Салзела — май ще… замалко… за едно бързо охлаждащо… ако ме извините за момент…
Избута назад креслото си и избяга от стаята с леко приклякане.
Господин Ведър блестеше от пот.
— Аз само… само… само… ей сегичка ще се върна — обеща и излезе припряно.
В настъпилата тишина се чуваше ясно чегъртането на лъжицата в ръката на сеньор Базилика и някакво цвърчене откъм преводача.
Накрая тенорът се оригна със звучен баритон.
— Уф, моля да ми простите за клачианския израз… О… по дяволите!
Май едва сега забеляза, че на масата не е останало нищичко за ядене. Вдигна рамене и без да се отчайва, обърна усмихнатото си лице към Баба.
— Как мислите, дали тук няма някоя пита кашкавал?
Вратата се отвори с трясък и Леля Ог нахлу, хванала с двете си ръце голяма кофа вода.
— Добре, добре, сега ще…
Млъкна. А Баба възпитано попи около ъгълчетата на устата си с ленената салфетка.
— Не ви разбрах, госпожо Ог.
Леля се вторачи в празната чиния пред Базилика.
— Или малко плодове? — опита си късмета тенорът. — Може би ядки?
— Той колко излапа? — прошепна Леля.
— Почти половината — осведоми я Баба. — Ама не вярвам да му подейства, щото няма как да стигне до някои части…
Леля насочи вниманието си към чинията пред Баба.
— Ами ти?
— Две порции. И то с повечко заливка, Гита Ог, простено да ти е.
Леля допусна сянка на възхищение в очите си.
— Че ти дори не си се препотила!
Баба взе чашата си с вода и изпъна ръка.
Водата завря след броени секунди.
— Добре, де — промърмори Леля, — много печена си станала, признавам ти го от немай-къде. Май ще трябва да ставам преди зазоряване, та да те сваря неподготвена.
— Май ще трябва изобщо да не си лягаш — поправи я Баба.
— Извинявай, Есме.
Сеньор Базилика не успя да схване смисъла на разговора, но осъзна с неохота, че угощението е приключило.
— Беше несравнимо — заяви той. — Прехласнах се по този пудинг, госпожо Ог.
— Нищо друго не съм очаквала, Хенри Дембел — отвърна Леля.
Хенри внимателно извади чиста кърпа от джоба си, покри с нея лицето си и се облегна в креслото. Първото хъркане прозвуча след няколко секунди.
— Не създава грижи, а? — подхвърли Леля. — Яде, спи и пее. Поне знаеш какво може да стори. Впрочем намерих Грибо. Още се мъкне навсякъде след Уолтър Плиндж. — Тя се понаежи. — Разправяй си каквото щеш, ама според мене на младия Уолтър всичко си му е наред, щом Грибо го харесва.
Баба въздъхна.
— Гита, Грибо щеше да хареса и Норис Куирмския маниак, дето похапваше очни ябълки, ако оня се сетеше да му сипе храна в паничката.
Тя се загуби. А се постара точно това да не й се случи. Във всяка подгизнала стая Агнес предвидливо запомняше подробностите. Усърдно отбелязваше в паметта си къде е завила наляво и къде — надясно. Но се загуби.
Тук-там попадаше на стълби към още по-дълбоки подземия, но водата се бе надигнала толкова, че се плискаше по първото стъпало. И вонеше. Пламъчето на свещта имаше зеленикавосинкав ореол.
Пердита упорстваше, че все някъде има тайно помещение. Ако липсва обвита в загадка огромна и сияйна пещера, какъв смисъл изобщо има животът? Трябваше да съществува поне тайна стая. Кухина, пълна с… великански свещи и гигантски сталагмити…
Само че не е тук, изтъкна факта Агнес.
Почувства се безнадеждна идиотка. Мина зад огледалото в търсене на… е, засега не й се искаше да признае какво се е надявала да намери, но в никакъв случай не беше това.