И като че се налагаше да вика за помощ.
Разбира се, някой би могъл да я чуе, но нали именно това рискуваш, когато викаш за помощ?
Тя се прокашля.
— Ъ-ъ… ехо?
Водата загъргори.
— Ъ-ъ… помощ? Има ли някой наблизо?
Един плъх претича по обувката й.
А загнездилата се в съзнанието й Пердита вметна кисело, че ако Кристина бе слязла тук, сигурно щеше да се натъкне на гигантска искряща пещера и възхитителни опасности. Светът запазваше плъховете и смрадливите мазета за Агнес — та нали тя имаше такъв чудесен характер?!
— Ъ-хъм… има ли някой?
Още плъхове защъкаха по пода. И от страничните коридори се чуваше писукане.
— Ей?
Бе се залутала в някакви подземия, а свещта в ръката й се скъсяваше с всяка секунда. Въздухът беше гаден, каменните плочи под краката й — хлъзгави, никой не подозираше за разходката й дотук, можеше ей така да си умре долу…
В тъмата светнаха очи.
Едното жълто-зелено, другото — перленобяло.
Зад тях се появи сияние.
Нещо наближаваше по тунела и хвърляше дълги сенки.
Плъховете се прескачаха в паническия си устрем да избягат…
Агнес се помъчи да натика гърба си в каменната стена.
— Здравейте, госпожице Пердита Кс. Нит!
Познат силует се тътреше зад Грибо. Наглед се състоеше само от колене и лакти. С едната си ръка придържаше метнат през рамо чувал, в другата носеше фенер. Нещо изчезна от мрака. Ужасът сякаш се махна…
— Госпожице Нит, не ви е мястото тук, при плъховете!
— Уолтър!
— Няма кой друг да върши работата на господин Хаван, откакто горкият човек се спомина! Аз мога да се справя! За мързела няма награда! А господин Грибо само замахва с лапа и те мигом отиват в рая на плъховете!
— Уолтър!… — повтори Агнес от неизразимо облекчение.
— Дойдохте да разгледате ли? Тези прастари тунели продължават чак до реката! Трябва да сте с ума си, за да не си го изгубите тук! Искате ли да се върнете горе с мен?
Невъзможно беше да се уплашиш от Уолтър Плиндж. Той будеше какви ли не чувства, но не и ужас.
— Ъ-ъ… да — съгласи се Агнес. — Загубих се. Съжалявам.
Грибо седна на задните си лапи и започна да облизва предните, и то твърде високомерно според Агнес. Ако котарак можеше да се подхилва, Грибо правеше именно това в момента.
— Вече имам пълен чувал и ще го занеса в магазина на господин Гимлет! — обяви Уолтър, обърна се и се заклатушка към изхода от подземието, без да провери дали тя го последва. — Дава ни по половин пени за всеки плъх, а не бива да изпускаме парите! Според джуджетата плъхът е вкусна гозба, но това само показва колко странен щеше да е светът, ако всички бяхме еднакви!
Стори й се, че извървяха кратко до нелепост разстояние до подножието на друга стълба, по чиито стъпала явно бе ходено неведнъж.
— Уолтър, ти виждал ли си някога Призрака? — попита го, когато той понечи да тръгне нагоре.
Уолтър не се обърна.
— Лошо е да се лъже!
— Ъ-ъ… да, и аз мисля така. Е… кога видя за последен път Призрака?
— За последен път видях Призрака в голямата зала на балетната школа!
— Сериозно? А той какво направи?
Уолтър помълча и изстреля думите наведнъж.
— Той избяга веднага!
После затропа по стъпалата толкова натъртено, че за него разговорът несъмнено бе завършил.
Грибо се ухили присмехулно на Агнес и заприпка след него.
Изкачиха се само до следващия етаж и стигнаха до врата, през която се излизаше зад кулисите. Агнес се бе загубила на една-две врати от всекидневието.
Никой не забеляза връщането й. Поначало никой не я забелязваше. Просто вярваха, че ще е подръка, когато е необходима.
Уолтър Плиндж вече се бе затътрил нанякъде, може би дори забързано.
Агнес се поколеба. Вероятно нямаше и да открият, че тя липсва, поне докато Кристина не си отвори устата…
Той не искаше да й отговори, но Уолтър Плиндж не можеше да мълчи, когато някой го заприказва, а Агнес долавяше, че не е способен да лъже. Защото да лъже би означавало да е лош.
Още не бе ходила в балетната школа. Намираше се наблизо зад сцената, но представляваше отделен свят. Танцьорките излизаха оттам всеки ден като твърде кльощави и нервно потръпващи овце, подкарвани от застаряващи жени, които може би закусваха с мариновани лимони. Чак след като зададе няколко нерешителни въпроса на сценичните работници, Агнес установи, че момичетата са попаднали в балета по свое желание.