Агнес обаче видя съблекалнята на танцьорките, където трийсетина момичета се миеха и преобличаха в пространство, по-малко от кабинета на Ведър. Съблекалнята имаше същото отношение към балета, както градинската тор към розите.
Озърна се. Все още никой не й обръщаше внимание.
Тръгна към школата. Изкачи няколко стъпала, мина по задушен коридор с табла за съобщения по стените и просмукан с миризма на древна мас. Край нея изпърхаха две момичета. Никога не се мяркаха сами, а на ята като мушици еднодневки. Бутна вратата и пристъпи в царството на школата.
Отражения в отражения в отражения…
Огледала навсякъде.
Момичетата, които се упражняваха до станка̀та край всяка стена, я изгледаха.
Огледала…
Тя се опря на стената и се насили да вдиша. Никога не бе харесвала огледалата. Все си мислеше, че й се подиграват. Но нали хората разправяха, че тъкмо на вещиците било присъщо нежеланието да застават между две огледала? Уж изсмуквали душата или нещо подобно. Никоя вещица не би минала между две огледала доброволно…
Разбира се, и дума не можеше да става тя да е вещица. Затова отново си пое дъх и се върна в залата.
Нейните отражения се проточиха в безкрая.
Успя да направи крачка-две, после се завъртя на пети и пак напипа дръжката на вратата, наблюдавана от стъписаните танцьорки.
Внушаваше си, че е заради недоспиването. И излишните вълнения. Пък и нямаше нужда да влиза по-навътре, щом вече знаеше кой е Призрака.
Беше толкова очевидно. Защо му е на Призрака да се свира в несъществуващи пещери, когато може да се скрие пред очите на всички?
Господин Ведър почука на вратата към кабинета на Салзела и приглушен глас извика отвътре:
— Влезте!
Нямаше никого в стаята, но на отсрещната стена се виждаше още една затворена врата. Ведър почука и натисна дръжката.
— В банята съм — сподели Салзела.
— В приличен вид ли си?
— Напълно облечен съм, ако за това питате. Отвън няма ли кофа лед?
— Ти ли си я поръча? — гузно попита Ведър.
— Да!
— Аз обаче… ъ-ъ, я занесох в своя кабинет, за да си топна краката…
— Краката ли?
— Да. Аз… ъ-ъ, реших да потичам из града по-енергично, изобщо не разбирам какво ме прихвана…
— Е, и?
— Ами ботушите ми се запалиха още на втората обиколка.
Чу се някакво плискане, после сдържано ръмжене и в рамката на отворената врата застана Салзела в ален халат.
— Вързаха ли вече сеньор Базилика от главата до петите? — попита веднага, ръсейки капки по пода.
— В момента репетира с хер Трубелмахер.
— И… нищо ли му няма?
— Прати някого в кухнята да му донесе лека закуска.
— Изумително… — поклати глава Салзела.
— Прибраха преводача в един шкаф. С никакви усилия не успяха да го разгънат.
Ведър приседна предпазливо. Носеше пантофи.
— А-а… — запъна се музикалният ръководител.
— Какво?
— Къде отиде онази страшна жена?
— Госпожа Ог я развежда из сградата. Какво друго можех да направя? Спомни си за двете хиляди долара!
— Имам намерение да забравя — заяви Салзела. — Обещавам никога да не спомена този обяд, ако и вие постъпите по същия начин.
— Какъв обяд? — невинно се учуди Ведър.
— Чудесно ме разбрахте.
— Все пак въздействието й е смайващо, нали…
— Изобщо нямам представа за кого говорите.
— Исках да кажа, че не е трудно да си представиш как е натрупала такова богатство…
— О, небеса, лицето й е като сатър!
— За кралица Езериел от Клач се говори и до днес, че била кривогледа, което не й попречило да има четиринадесет съпрузи, и то само според официалните архиви. Пък и личи, че си пада по онази работа…
— Нали уж е умряла преди две столетия!
— Говорех за лейди Есмерелда. Както и да е, постарай се да бъдеш учтив с нея по време на соарето преди представлението.
— Ще се опитам.
— Тези две хилядарки може би са само началото, надявам се. Щом отворя чекмеджето в бюрото си, намирам още сметки! Май дължим пари на всички!
— Операта струва скъпо.
— Ха, на мен ли го казваш… Щом понеча да поумувам над счетоводството, случва се нещо ужасно. Според теб не мога ли да прекарам няколко часа, без да ни сполети поредната страхотия?