— Вярно, обещах да помогна с разнасянето на пиенето по време на соарето — потвърди Леля, по която иронията се плъзгаше като вода по нажежена печка. — Доста хора от персонала са офейкали заради Призрака. Соарето почва след половин час в голямото фоайе. И ти ще трябва да отидеш, щом си такваз покровителка.
— И що е туй соаре? — недоверчиво попита Баба.
— Нещо като тузарски купон преди операта.
— Аз какво ще правя там?
— Ще пиеш шери и ще бъбриш любезно. Или просто ще бъбриш. Видях какви хапки приготвят. Има дори малки кубчета сирене на клечка, затъкнати в грейпфрут. По-тузарско от туй — здраве му кажи.
— Гита Ог, ти не си измислила някой… специалитет, нали?
— Не съм, Есме — кротко потвърди Леля.
— Питам, щото имаш голям хъс за белички.
— Много съм заета, та да върша и щуротии — увери я Леля.
Баба кимна.
— Тогаз е време да намерим Грибо.
— Есме, сигурна ли си, че трябва да го правим? — усъмни се Леля.
— Може доста работа да ни се отвори тая вечер. Току-виж, имаме нужда от още един чифт ръце.
— Лапи.
— Да, засега са лапи.
Сигурно беше Уолтър. Агнес си знаеше. Не точно с ума си. Едва ли не с дъха си. Усещаше го, както дървото усеща слънчевите лъчи.
Всичко съвпадаше. Той можеше да броди навсякъде, а никой не поглеждаше Уолтър Плиндж. В известен смисъл оставаше невидим тъкмо защото винаги им беше пред очите. А ако си Уолтър Плиндж, няма ли да закопнееш да бъдеш нехаен и дързък като Призрака?
Ако си Агнес Нит, няма ли да закопнееш да бъдеш мрачна и загадъчна като Пердита Кс. Мечтана?
Предателската мисъл изскочи, преди да я задуши. Агнес добави припряно: „Аз обаче никого не съм убила.“
Защото тъкмо в това й се налагаше да повярва, нали? Щом той е Призрака, значи е убивал хора.
И все пак… изглежда странно и говори, сякаш думите се стремят да избягат от устата му…
Нечия ръка докосна рамото й. Тя се обърна рязко.
— Аз съм! — успокои я Кристина.
— А…
— Не мислиш ли, че това е чудесна рокля?!
— Какво?
— Питам те за роклята, глупаче!
Агнес я огледа от горе до долу.
— О, да. Много е хубавичка — отвърна с глас, в който равнодушието плющеше като дъжд по паважа.
— Не ми се струваш възхитена!!! Трябва да ти кажа, Пердита, че нямаш право да завиждаш!!!
— Не завиждам, мисля си за нещо…
Бе успяла да зърне Призрака само за миг, но поне знаеше, че не се движи като Уолтър, чието тяло привидно само следваше главата си, влачена напред от невидима ръка. Но увереността й доби твърдостта на гранит.
— Е, поне ти личи, че не си възхитена!!!
— Питам се дали Уолтър Плиндж не е Призрака — отрони Агнес и незабавно се прокле… но много възпитано.
Стигаше й държанието на Андре, след като сподели с него.
Кристина се ококори.
— Той е такъв смешник!!!
— Ходи и говори особено — призна Агнес, — но ако престане да се гърби…
Кристина се разсмя и Агнес почувства пламването на гнева.
— Той почти си призна пред мен!
— И ти му повярва?! — Кристина цъкна тихо с език, което според Агнес беше крайно оскърбително. — Ех, вие, момичета! Вярвате и в най-чудатите истории!!!
— Какво означава това „ех, вие, момичета“?
— О, ясно ти е! Танцьорките непрекъснато се кълнат, че са виждали Призрака къде ли не…
— Да му се не види! Да не ме смяташ за някаква слабонервна идиотка? И помисли мъничко, преди да ми отговориш!
— Е, не е така, разбира се, но…
— Хъ!
Агнес се отдалечи по-навътре зад кулисите, за да покаже някак яда си. Шумът откъм сцената затихна, когато навлезе сред струпаните декори. Накрая щеше да стигне до голямата двойна врата, която водеше към външния свят. Тук беше претъпкано с части от замъци, балкони и романтични килии, струпани безразборно.
Кристина я настигна забързано.
— Не исках да кажа… виж, не може да е Уолтър… той е само смахнато момче за всичко!
— Да, той върши всичко! И никой никога не знае къде е… защото предполагат, че е някъде наоколо!
— Добре, но няма нужда да се горещиш така…
Някакво шумолене зад тях ги накара да се обърнат.
Призрака се поклони.
— Кой ми е добро момченце? Леля му е приготвила цяла купичка с рибешки яйчица — чуруликаше стопанката на Грибо, мъчейки се да надникне под големия шкаф в кухнята.