— Рибешки яйчица ли? — хладно повтори Баба.
— Взех ги назаем от продуктите за соарето — оправда се Леля.
— Назаем, тъй ли?
— Че как иначе? Хайде, Грибо, кой ми е добро момченце?
— Назаем, а? И когато котаракът ги излапа, ти ще ги върнеш, нали?
— Есме, такваз е приказката — обидено отвърна Леля. — Ако не си мислиш, че е кражба, значи не е. Хайде, мъничкият ми, ето ти вкуснички рибешки яйчица…
Грибо се навря по-навътре в сенките.
Кристина въздъхна кротичко и се свлече на пода. Агнес обаче забеляза неприязнено как кльощавото момиче успя да припадне така, че да не се удари болезнено и да покаже роклята си в най-благоприятната поза. Агнес започваше да проумява, че Кристина посвоему е извънредно хитроумна.
Пак се обърна към маската.
— Всичко е наред — изрече с глас, който дори в нейните уши прозвуча продрано. — Знам защо го правиш. Наистина.
Никакво изражение не можеше да промени гладката като слонова кост повърхност, но очите зад нея блеснаха.
Агнес преглътна на сухо. В главата й Пердита желаеше да се покори незабавно, защото е по-вълнуващо, тя обаче се заинати.
— Искаш да си друг — заговори на Призрака, — но няма как да се отървеш от себе си. Знам добре какво ти е. Ти си късметлия. Достатъчно е да си сложиш маската. Поне с останалото нямаш проблеми. Но какво те прихвана, че започна да убиваш? Защо? Невъзможно е господин Хаван да ти е навредил с нещо! Да, обаче… завирал се е къде ли не и е намерил нещо… нали?
Призрака кимна сдържано и хвана абаносовото си бастунче с две ръце. Дръпна и в дясната му ръка блесна дълга тънка рапира.
— Знам кой си! — избухна Агнес, щом той пристъпи към нея. — Аз… може би знам и как да ти помогна! Сигурно вината не е твоя! — Тя заотстъпва. — Аз нищичко не съм ти сторила! Няма защо да се страхуваш от мен!
Отдръпваше се, а фигурата настъпваше. В черните кухини на маската очите искряха като мънички скъпоценни камъни.
— Аз съм ти приятелка, не разбираш ли? Уолтър, моля те! Уолтър!
Някъде в далечината като гръм отекна звук, който в тези обстоятелства й се стори по-неправдоподобен от шоколадова тенджерка.
Издрънча дръжката на кофа.
— Какво се случи, госпожице Пердита Кс. Нит?
Призрака се подвоуми.
Затътриха се накъсани стъпки.
Призрака отпусна ръката с оръжието, отвори врата в част от декор, изобразяваща крепостна стена, поклони се подигравателно и се измъкна.
Уолтър излезе иззад ъгъла.
Не изглеждаше подходящ за ролята на рицар-избавител. Първо, защото бе облякъл вечерен костюм, несъмнено скроен за друго тяло. А баретата още стърчеше на главата му. Освен това носеше престилка, дръжка с парцал и кофа. Но нито един размахал копие спасител не е препускал толкова радостно по спуснат подвижен мост. Сякаш го обкръжаваше почти доловимо за очите златисто сияние.
— … Уолтър?
— Какво й е на госпожица Кристина?
— Тя… ами… тя припадна. Ъ-ъ… Вероятно от… да, от вълнение. Заради операта. Довечера. Да. Вероятно. От вълнение. Заради операта довечера.
Уолтър явно се поразтревожи.
— Да, госпожице. — Добави търпеливо: — Знам къде има аптечка. Да я донеса ли?
Кристина изохка и затрепка с мигли.
— Къде съм?
Пердита изскърца със зъбите на Агнес. „Къде съм?“ Не изглеждаха най-правдоподобните думи от устата на свестил се човек. По-скоро приличаха на реплика, прочетена в книга.
— Ти падна в несвяст. — Вторачи се пронизващо в Уолтър. — Защо беше тук?
— Трябва да почистя и клозета на сценичните работници, госпожице Нит. Там винаги нещо протича, от месеци не успявам да го оправя!
— Но ти носиш вечерен костюм!
— Да, после трябва да съм сервитьор, защото ни липсват хора. Няма кой друг да е сервитьор, когато се носят чаши и наденички на клечка преди операта.
Никой не би успял да се премести с такава бързина. Вярно, Уолтър и Призрака не бяха тук по едно и също време, но Агнес чу гласа на Уолтър. Никой не би могъл да се шмугне зад купчините декори и да се озове в отсрещния край на помещението след секунда, освен ако не владее някакво вълшебство. Вярно, някои момичета твърдяха, че понякога Призрака се появявал на две места едновременно. Може би имаше още тайни проходи като онази забравена стълба. Може би той…