Салзела пъхна ръце в джобовете на жилетката си, облегна се удобно и си засвирука тихо.
— Ясно — промълви Подкоп. — Е, не се случва за пръв път. Само че обикновено става дума за балерини.
— О, нищо подобно няма — припряно го увери Ведър. — Но заедно с парите трябваше да понеса и онази Кристина. Признайте въпреки всичко, че изглежда добре.
— О, чудесно — съгласи се Салзела. — Пък и Операта си е ваша, не оспорвам това. Стигнахме до… Пердита?…
Спогледаха се усмихнати.
— Пердита! — прихна Ведър с облекчение, че са оставили зад гърба си тази история с Кристина и отново може да бъде прям и откровен.
— Пердита Кс. — поправи го Салзела.
— Какво ли още ще измислят тези момичета?
— Според мен тя ще се окаже ценно попълнение — вметна Подкоп.
— Да, ако решим да поставим на сцената онази опера със слоновете.
— Но диапазонът й… какъв диапазон само…
— Именно. Забелязах как я зяпаше.
— Салзела, говоря за нейния глас. Тя ще внесе мощ в звученето на хора.
— Тя самата е цял хор. Можем да изритаме всички останали. О, богове, дори може да пее в съзвучие със самата себе си! Но нима си я представяш в главна роля?
— Как пък не! Ще ни скъсат от подигравки.
— Съвсем вярно. Тя обаче ми се стори много… сговорчива.
— Да, и аз си казах, че има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.
Изобщо не бе очаквала да стане толкова лесно…
Агнес слушаше като вцепенена, докато разни хора й говореха за надници (пестеливо), за репетиции (словоохотливо) и настаняване (хористите живееха в сградата на Операта, почти под самия покрив).
После, общо взето, престанаха да й обръщат внимание. Застана зад кулисите и погледа как на сцената кандидатите за слава в балета започнаха изящните си стъпки.
— Ти наистина имаш изумителен глас! — рече й някой.
Обърна се. Както Леля Ог си позволи да отбележи веднъж, тази гледка си струваше да се види. Краката на Агнес бяха достатъчно пъргави, но инерцията на по-външните части от тялото й отначало ги объркваше накъде трябва да се завъртят.
А момичето пред нея беше слабичко дори в сравнение с нормата, освен това се бе постарало да изглежда още по-кльощаво. Имаше дълга руса коса и щастлива усмивка на момиче, което знае, че е слабичко и има дълга руса коса.
— Аз се казвам Кристина! — възкликна момичето. — Не е ли вълнуващо да сме тук?!
Отличаваше се с глас, който успяваше и въпроса да превърне във възклицание. Май в тона й бе вклинено завинаги леко развълнувано писукане.
— Ъ-ъ… да — отвърна Агнес.
— Очаквам този ден от години!
Агнес го очакваше от около едно денонощие, тоест откакто видя обявата на входа на Операта. Но да я вземат мътните, ако си признае…
— Къде си се обучавала?! — попита Кристина. — Аз прекарах три години при мадам Вентури в Куирмската консерватория!
— Ъ-хъм. Аз бях… — Агнес се позапъна и обмисли наново напиращото на езика й изречение. — … обучавах се при… мадам Ог. Но тя си няма консерватория3, защото е доста трудно да се закара толкова стъкло в планината.
Кристина изглежда не забеляза нищо учудващо в това изявление. Каквото й се стореше прекалено трудно за разбиране, просто го забравяше.
— Заплащането в хора не е особено добро, нали?! — продължи тя.
— Не е.
Плащаха по-малко, отколкото за миене на подове. Причината се криеше във факта, че когато обявиш място за чистачка, не се явяват стотици кандидати за славата.
— Но аз цял живот съм искала да правя само това! Пък и професията е престижна!
— Да, предполагам.
— Отидох да надникна в стаите, които са ни определили! Възтеснички са! Коя стая ти дадоха?!
Агнес замаяно сведе поглед към ключа, който й връчиха заедно с недопускаща неподчинение заповед „Никакви мъже“, а изражението на директорката на хора ясно натъртваше: „Точно на теб нямаше защо да го казвам.“
— Ами… Седемнадесета.