Тя се принуди да спре. Значи Уолтър Плиндж не беше Призрака. Не виждаше смисъл да търси по-вълнуващо обяснение, за да изкара измислицата истина.
Бе споменала пред Кристина. Е, тя само я гледаше озадачено, докато Уолтър й помагаше да се изправи. Каза и на Андре кого подозира, но той като че не повярва, значи нищо лошо не е станало.
И всичко това означаваше, че Призрака е…
… някой друг.
А беше толкова сигурна.
— Ще ти хареса, майко. Обещавам ти.
— Хенри, не е за такива като нас. Хич не ми го побира умът защо господин Многорек не ти даде билети за шоуто на Нели Пльос в мюзикхола. Ей на това му викам аз музика. Свестни мелодийки, дето човек може да ги запомни.
— Майко, песнички като „Тя сгази зелето и праза“ не са много културни.
Двете увлечени в разговор фигури доближаваха Операта сред тълпата.
— Ама има на какво да се посмееш. И няма защо да вземаш дрехи под наем. Доста тъпо ми се вижда да носиш специален костюм, за да слушаш музика.
— Това обогатява преживяването — увери майка си младият Хенри, който бе прочел това твърдение някъде.
— Че на музиката не й ли е все тая? — заяде се майка му. — Докато Нели Пльос е съвсем друга работа…
— Да вървим, майко.
Вече предчувстваше що за вечер му предстои.
Хенри Лози се стараеше с все сила. И като се знае откъде тръгна, не се справяше зле. Беше служител във фирмата на Многорек, Въртел и Медноуст — една донякъде старомодна юридическа кантора. Причината за не особено съвременните подходи, възприети от фирмата, се криеше във факта, че господата Многорек и Медноуст бяха вампири, а господин Въртел — зомби. Следователно от формална гледна точка и тримата партньори бяха мъртви, но това не им пречеше да се трудят неуморно по цял ден или по-скоро по цяла нощ в случая с Многорек и Медноуст.
Хенри преценяваше, че не го карат да се бъхти от тъмно до тъмно и работата не е непосилна. Притесняваха го обаче перспективите му в кариерата — как да заемеш мястото на покойния си началник, щом той бездруго е от неумрелите? Затова реши, че единственият начин да постигне успех е да Усъвършенства Ума си. Стараеше се да използва всяка възможност. Вероятно бихме описали изчерпателно ума на Хенри Лози, като споменем, че след сдобиване с книга от рода на „Как да усъвършенстваме ума си за пет минути“ той би я прочел със секундомер в ръка. Пред напредъка му в живота се изпречваше неговото тежко чувство за собственото му невежество. Малцина на този свят си създават сами подобни проблеми.
Господин Многорек му връчи двата билета за опера в знак на признателност, след като разнищи едно твърде заплетено исково основание. И Хенри покани майка си да го придружи, защото тя представляваше сто процента от познатите му жени.
Хората често стискаха предпазливо десницата на Хенри от страх да не я откъснат.
Той си купи книга за операта и я прочете усърдно. Бе чул от някого, че е немислимо да отидеш на опера, без да ти е ясно какво се върши там, а шансовете да проумееш ставащото по време на самото представление са нищожни. И в момента усещаше как книгата тежи ободряващо в джоба му. За да бъде вечерта съвършена, имаше нужда единствено от не чак толкова засрамващ родител.
— Ще си купим ли фъстъчки, преди да влезем? — сети се майка му.
— Майко, в Операта не продават фъстъци.
— Нямат фъстъци ли? А какво ще правим, ако песничките не ни допаднат?
Изпълнените с недоверие очи на Грибо просветваха в сумрака.
— Сръгай го с метлата — предложи Баба.
— Няма — отказа Леля. — С пухчо като Грибо трябва да се пипа по-нежно.
Баба затвори очи и размаха ръка.
Изпод кухненския шкаф изригна мяукане, чу се отчаяно драскане на нокти. Оставяйки дълбоки бразди в дъските на пода, Грибо се появи заднешком. Бореше се за всеки сантиметър.
— Вярно, грубостта също върши работа — призна Леля. — Есме, ти никога не си обичала котките, нали?
Грибо би изсъскал срещу Баба, но дори котешкият му мозък беше достатъчно схватлив, за да не допусне такава грешка.
— Дай му рибешките яйчица — смили се Баба.
— Все едно е дали ще ги излапа сега или после.
Грибо подуши съдинката. О, значи нямаше нищо страшно. Искали са да го нахранят.
Баба кимна на Леля. Двете изпънаха ръцете си с дланите нагоре.
Грибо преполовяваше хайвера, когато усети, че Онова пак му се случва.
— Урррроулллл… — изхленчи той, а гласът зазвуча по-плътно с разширяването на гръдния кош и се издигаше над пода с удължаването на задните крака.
Ушите прилепнаха към главата му и се смъкнаха по-надолу.
— … лллуаааа…
— Рединготът е за гръдна обиколка сто и петнайсет сантиметра — напомни навреме Леля и Баба кимна.
— … аааауууу…
Лицето стана по-плоско, мустаците — по-гъсти, а носът на Грибо сякаш придоби собствен живот.
— … уууу… уф, мамка му!
— Няма спор, че се опомня по-бързо напоследък — отбеляза Леля.
— Момчето ми, скоро да си навлечеш дрехите — нареди Баба, стиснала клепачи.
Не че имаше голяма полза от това, както призна пред себе си по-късно. Дори облечен от главата до петите, Грибо успяваше някак да напомни, че е гол под дрехите. Безгрижно щръкналите мустаци, дългите бакенбарди и разрошената черна коса се съчетаваха с изпъкнали мускули, за да създадат представата за незаслужаващ никакво доверие пират или за поет-романтик, отказал се от опиума в полза на сочните мръвки. През едното му око минаваше крив белег и в момента го закриваше черна превръзка. Когато се усмихваше, излъчваше сгъстена, вълнуващо опасна развратност. Можеше да се пъчи и насън. Дори не е пресилено да кажем, че Грибо беше способен да упражнява сексуален тормоз и като си седи мирно в съседната стая.
Освен спрямо вещиците. За Баба си оставаше проклет котарак, какъвто и вид да имаше, а Леля Ог винаги си го представяше като порасналия Пухчо.
Тя оправи папийонката му и се дръпна, за да го огледа придирчиво.
— Какво ще кажеш?
— Прилича на наемен убиец, ама и тъй бива — смили се Баба.
— Ох, че си заядлива!
Грибо опита как се движат ръцете му и опипа неловко абаносовото бастунче. Трябваше му време да свикне с пръстите, но котешките рефлекси са достатъчно гъвкави.
Леля игриво размаха пръст под носа му и той обезсърчено замахна да го перне.
— Ще стоиш до Баба и ще правиш каквото ти рече като добро момче.
— Да-ау, Лельо-оу — неохотно отвърна Грибо и успя да хване бастунчето правилно.
— И никакви тупаници.
— Да-ау, Лельо-оу.
— И да няма оставени парчета от хора на изтривалката.
— Да-ау, Лельо-оу.
— Не щем разправии, както при случката с ония разбойници миналия месец.
— Да-ау, Лельо-оу.
Изглеждаше потиснат. Хората нищо не разбираха от забавления. И най-простичките им занимания бяха приклещени в невероятно усложнени правила.
— И никакво превръщане в котарак, докато не ти позволим.
— Да-ау, Лельо-оу.
— Дръж се прилично и може да спечелиш чиния пушена херинга.
— Да-ау, Лельо-оу.
— Как ще го наричаме? — поколеба се Баба. — Не може да бъде само Грибо, пък и аз открай време си мисля, че туй е доста глупаво име за котарак.
— Е, той има вид на аристократ… — започна Леля.
— На безмозъчен нагъл хубавец — поправи я Баба.
— На аристократ — упорито повтори Леля.
— Същото е.
— Вярно, не може да е само Грибо.
— Ще измислим нещо.