— Урррроулллл… — изхленчи той, а гласът зазвуча по-плътно с разширяването на гръдния кош и се издигаше над пода с удължаването на задните крака.
Ушите прилепнаха към главата му и се смъкнаха по-надолу.
— … лллуаааа…
— Рединготът е за гръдна обиколка сто и петнайсет сантиметра — напомни навреме Леля и Баба кимна.
— … аааауууу…
Лицето стана по-плоско, мустаците — по-гъсти, а носът на Грибо сякаш придоби собствен живот.
— … уууу… уф, мамка му!
— Няма спор, че се опомня по-бързо напоследък — отбеляза Леля.
— Момчето ми, скоро да си навлечеш дрехите — нареди Баба, стиснала клепачи.
Не че имаше голяма полза от това, както призна пред себе си по-късно. Дори облечен от главата до петите, Грибо успяваше някак да напомни, че е гол под дрехите. Безгрижно щръкналите мустаци, дългите бакенбарди и разрошената черна коса се съчетаваха с изпъкнали мускули, за да създадат представата за незаслужаващ никакво доверие пират или за поет-романтик, отказал се от опиума в полза на сочните мръвки. През едното му око минаваше крив белег и в момента го закриваше черна превръзка. Когато се усмихваше, излъчваше сгъстена, вълнуващо опасна развратност. Можеше да се пъчи и насън. Дори не е пресилено да кажем, че Грибо беше способен да упражнява сексуален тормоз и като си седи мирно в съседната стая.
Освен спрямо вещиците. За Баба си оставаше проклет котарак, какъвто и вид да имаше, а Леля Ог винаги си го представяше като порасналия Пухчо.
Тя оправи папийонката му и се дръпна, за да го огледа придирчиво.
— Какво ще кажеш?
— Прилича на наемен убиец, ама и тъй бива — смили се Баба.
— Ох, че си заядлива!
Грибо опита как се движат ръцете му и опипа неловко абаносовото бастунче. Трябваше му време да свикне с пръстите, но котешките рефлекси са достатъчно гъвкави.
Леля игриво размаха пръст под носа му и той обезсърчено замахна да го перне.
— Ще стоиш до Баба и ще правиш каквото ти рече като добро момче.
— Да-ау, Лельо-оу — неохотно отвърна Грибо и успя да хване бастунчето правилно.
— И никакви тупаници.
— Да-ау, Лельо-оу.
— И да няма оставени парчета от хора на изтривалката.
— Да-ау, Лельо-оу.
— Не щем разправии, както при случката с ония разбойници миналия месец.
— Да-ау, Лельо-оу.
Изглеждаше потиснат. Хората нищо не разбираха от забавления. И най-простичките им занимания бяха приклещени в невероятно усложнени правила.
— И никакво превръщане в котарак, докато не ти позволим.
— Да-ау, Лельо-оу.
— Дръж се прилично и може да спечелиш чиния пушена херинга.
— Да-ау, Лельо-оу.
— Как ще го наричаме? — поколеба се Баба. — Не може да бъде само Грибо, пък и аз открай време си мисля, че туй е доста глупаво име за котарак.
— Е, той има вид на аристократ… — започна Леля.
— На безмозъчен нагъл хубавец — поправи я Баба.
— На аристократ — упорито повтори Леля.
— Същото е.
— Вярно, не може да е само Грибо.
— Ще измислим нещо.
Салзела се облягаше унило на мраморния парапет над голямата стълба във фоайето и се взираше обезсърчено в чашата си.
Отдавна си мислеше, че един от най-сериозните недостатъци в цялата история около Операта е публиката. Посетителите тук бяха твърде неподходящи. Някои нищичко не схващаха от музиката и смятаха за проява на интелигентност реплики като „Много ми хареса онази част накрая, когато гласът й стана кръшен“. Но по-лоши бяха другите, които си въобразяваха, че разбират нещо…
— Искате ли питие, господин Салзела? Има много пиене!
Уолтър Плиндж спря до него с клатушкане. В черния костюм изглеждаше като изискано плашило.
— Плиндж, казвай само „Напитки, господине?“ — нареди музикалният ръководител. — И те моля да свалиш тази нелепа барета.
— Мама ми я уши!
— Не се съмнявам, но…
Ведър се примъкна при Салзела.
— Нали уж ти казах да държиш сеньор Базилика по-далеч от студения бюфет! — изсъска той.
— Съжалявам, не намерих достатъчно здрав лост — отвърна музикалният ръководител и посочи на Уолтър и баретата му да се махнат. — Пък и той не трябваше ли да общува с музата си в гримьорната? Вдигаме завесата след двадесет минути!
— Твърди, че пее по-добре с пълен корем.
— Значи тази вечер ни очаква истинско музикално пиршество.