— Добре, господа, желаете ли да ви поднеса вино?
— Не пием, кат сме на работа — заяви тролът.
— О, много ти благодаря, граф дьо Тритус — горчиво промълви Ноби. — Под прикритие, няма що! Ами вземи да размахаш и палката, щом сме я подкарали тъй…
— Ако тъй ще има ред и спокойствие…
— Прибери я, бе!
Веждите на граф дьо Тритус се събраха от мисловното усилие.
— Пробутваш ми ирония, значи? Към по-старши по звание, а?
— Няма как да си по-старши, щото не сме стражници. Хайде, бе, Командир Ваймс ти обясни три пъти…
Леля Ог се отдръпна тактично. Достатъчно жалка картинка бяха и без да ги слуша.
Признаваше, че попадна в нов за нея свят. Бе свикнала с всекидневие, в което мъжете носят пъстри дрехи, а жените се обличат в черно. Това много улесняваше избора на премяна сутрин. Но в Операта правилата бяха обърнати наопаки… както и здравият разум впрочем. Тук жените се обличаха като захарни петлета, а мъжете приличаха на пингвини.
Тъй… значи ченгетата са довтасали. Общо взето, Леля Ог спазваше законите, когато нямаше сериозна причина да ги наруши. И естествено изпитваше дълбоко вкоренено недоверие към полицията.
Например не можеше да се съгласи с подхода им към кражбите. Леля се отнасяше към кражбата като вещица, тоест несравнимо по-гъвкаво от закона и хората, чиято собственост си струваше да бъде отмъкната. Те проявяваха склонност да размахват грамадния тъп топор на закона в обстоятелства, които изискваха тъничкия скалпел на разсъдливостта.
Не, реши тя. Полицаите с тромавите им ботуши нямаха място тук в такава нощ. Нямаше да е зле, ако патравите крака на Правосъдието се спънат в някое умело подложено камъче.
Тя се шмугна зад позлатена статуя и порови в слоевете на дрехите си. Хората наоколо се огледаха с недоумение, щом дочуха пляскането на опънати ластици. Знаеше си, че го носеше за особени случаи…
Звънна шишенце. Аха, ето го.
След малко Леля Ог излезе благопристойно с две чашки на подноса и се запъти право към стражниците.
— Плодова напитка, господа полицаи? Ох, че съм глупава, какви ги разправям. Никакви полицаи, разбира се. Искате ли домашна плодова напитка?
Детритус подуши чашата недоверчиво и синусите му мигновено се прочистиха.
— К’во има вътре?
— Ябълки — тутакси го увери Леля. — Е… предимно ябълки.
А под ръката й две разлети капки проядоха метала на подноса, тупнаха на килима и задимяха.
Залата бръмчеше от шумотевицата, докато почитателите на операта се настаняваха, а госпожа Лози си търсеше обувките.
— Майко, наистина не биваше да ги сваляш.
— Ама от мазолите направо ми причернява.
— Да не си донесе и плетивото?
— Забравих го в дамската тоалетна.
— Ох, майко…
Хенри Лози отбеляза страницата в книгата си и вдигна влажните си очи нагоре. Примижа. Точно над него, много високо, сияеше кръг от искряща светлина.
И майка му погледна натам.
— Това пък какво е?
— Според мен е полилей.
— Доста е големичък. И на какво се крепи?
— Майко, убеден съм, че са измислили специални въжета и каквото още е нужно.
— Аз пък си мисля, че е опасничко.
— Сигурен съм, че нищо не ни заплашва.
— Ти пък какво разбираш от полилеи?
— Майко, уверен съм, че хората не биха влизали в Операта, ако имаше някакъв шанс полилеят да им се стовари на главите — сподели изводите си Хенри, опитвайки се да прочете нещо от книгата.
Вдигане на завесата след пет минути…
Салзела огледа войската си. Състоеше се от сценични работници, бояджии и когото още можеха да отделят тази вечер. А в края на редицата около петдесет процента от Уолтър Плиндж успяваха да заемат стойка „мирно“.
— Всички знаете къде да застанете — напомни Салзела. — Ако видите нещо — каквото и да е то, — веднага ми съобщете. Разбрахме ли се?
— Господин Салзела!
— Кажи, Уолтър.
— Господин Салзела, не бива да прекъсваме операта!
Музикалният ръководител поклати глава.
— Хората ще ни влязат в положението…
— Господин Салзела, шоуто трябва да продължи!
Някой вдигна ръка.
— Господин Салзела, все пак той е прав…