Грибо изръмжа щастливо. Така вече му харесваше. Операта го потискаше от мига, когато осъзна напразните си надежди някой да излее кофа вода върху певците. Но от гонитба разбираше.
И бездруго обичаше да играе с приятелите си.
Агнес долови движението с ъгълчето на окото си. Една фигура изскочи някъде от ложите и започна да се катери към балкона. Последва я друга фигура, запълзяла пъргаво по позлатените херувимчета.
Певците се задавиха насред такта. Нямаше как да не познаят кой е преследваният. Призрака.
Библиотекарят се сепна, когато оркестърът спря да свири. От другата страна на декорите и певците бяха млъкнали. Надигаше се обаче възбудена гълчава, някой ахна.
Космите по цялото му тяло настръхнаха. Сетивата, предназначени да опазят живота на себеподобните му в тропическите гори, се бяха приспособили чудесно към условията на града, където валеше по-малко, но имаше повече хищници.
Взе захвърлената папийонка и съсредоточено я върза на челото си. Веднага заприлича на официално пременен воин-камикадзе. Махна от поставката оперната партитура и позяпа в празното пространство. Инстинктът му подсказваше, че за някои случки музикалният съпровод е абсолютно задължителен.
Този орган не притежаваше по-важните принадлежности — поне според Библиотекаря, — тоест гръмотевичен педал, четиридесетметрова земетръсна тръба и пълна клавиатура с животински звуци. Не се съмняваше обаче, че ще постигне нещо въодушевяващо с басовия регистър.
Изпъна ръце и изпука ставите на пръстите си. Тази подготовка му отне две-три секунди.
После засвири.
Призрака подрипваше по ръба на балкона, разпилявайки шапки и театрални бинокли. Зрителите го гледаха стъписани, но скоро започнаха да ръкопляскат. Не че проумяваха как произшествието се вписва в либретото… но нали това беше опера?
Стигна до средата, изтича по стъпалата на централната пътека, обърна се и се засили. Скочи върху парапета и се хвърли в залата…
… и се приземи в полилея, който се залюля и зазвъня.
Публиката стана на крака и придружи с аплодисменти катеренето му по подрънкващите слоеве стъкло към дебелото въже.
После друга фигура се извиси върху парапета — по-набита, едноока, плещеста и с тънка талия. Преследвачът имаше интересно порочен вид, досущ пират, който наистина разбира защо черният флаг с черепа и костите се нарича „Веселият Роджър“. Дори не се засили, а щом стигна до мястото, откъдето разстоянието до полилея беше най-късо, направо се изстреля в празното пространство.
Очевидно беше, че няма да успее.
После пък изобщо не беше очевидно как успя.
Наблюдаващите през театрални бинокли по-късно се кълняха, че човекът изопнал ръка, която само бръснала по стъкларията, но незнайно как смогнал да извърти цялото си тяло.
Двама-трима твърдяха още по-разпалено, че когато посегнал, ноктите му се удължили с цяла педя.
Огромният хълм от стъкло се клатушкаше тежко на въжето си и когато махалото достигна крайната си точка, Грибо се залюля още по-силно като акробат на трапец. Всички изохкаха възхитено.
Пак завъртя тялото си и полилеят застина, за да литне миг по-късно в обратна дъга.
Докато звънеше и скърцаше над партера, увисналата фигура се преметна нагоре, пусна се и със задно салто се озова насред кристалните късчета Свещи и стъклени призмички се пръснаха над редиците долу.
Изпратен от овации и насърчаващи крясъци, той запълзя бързо по въжето след бягащия Призрак.
Хенри Лози се опита да помръдне ръката си, но едно остро парче бе приковало ръкава му към облегалката.
Изпадна в интелектуално затруднение. Подозираше, че такова нещо не би трябвало да се случва, обаче не беше уверен.
А хората наоколо се питаха със съскащ шепот:
— И това ли влиза в сюжета?
— Сигурно.
— Ами да. Да, разбира се — авторитетно се обади някой по-нататък в редицата. — Да… Прочутата гонитба. Така си е. Да. Имаше я и в куирмската постановка.
— О-о… да. Вярно. Как не се сетих веднага, че ми разказаха…
— Туй си беше адски забавно — сподели мнението си госпожа Лози.
— Майко!
— Крайно време беше да се поразмърдат. Да ми беше казал, та да не си оставям очилата вкъщи.
Леля Ог трополеше по задната стълба към тавана.
— Нещо потръгна накриво! — мърмореше си, прескачайки по две стъпала наведнъж. — Тя се надува, че стига да ги погледне в очите и стават като глина в ръцете й, ама после кой трябва да оправя бъркотията? Я познайте от първия път…