Прастарата дървена врата горе отстъпи пред ботуша на Леля Ог, подкрепен с непреклонния й устрем, и откри с пращене достъп до голямо сумрачно помещение. Беше пълно с тичащи хора. Мяркаха се крака и фенери. Разнасяха се крясъци.
Някой се втурна право към нея.
Леля приклекна, затиснала и с двата палеца тапата на безпощадно разклатената бутилка под мишницата й.
— Ей, туй е шампанско и хич не съм против да го изпия, след като те прасна с него!
Фигурата спря насред път.
— О, вие ли сте, госпожо Ог…
Безупречната памет на Леля Ог за лични данни тутакси я снабди с информация.
— Ти беше Питър, нали? Мъчеха те краката?
— Тъй си е, госпожо Ог.
— Помага ли прахчето, дето ти го дадох?
— Много по-добре съм, госпожо Ог…
— Та какво става тука?
— Господин Салзела хвана Призрака!
— Я гледай…
Очите на Леля вече различаваха някакъв ред в хаоса. Видя групичка, скупчена по средата около полилея.
Салзела седеше на дъските. Яката му беше разкъсана и от сакото му липсваше единият ръкав, но той гледаше тържествуващо.
Размахваше нещо.
То белееше. И приличаше на част от череп.
— Беше Плиндж! Казвам ви — Уолтър Плиндж! Защо стърчите така? Вървете да го заловите!
— Уолтър ли? — изсумтя скептично някой от мъжете.
— Да, Уолтър!
Друг притича с фенер в ръка.
— Видях Призрака да тича към покрива! А някакъв едър едноок гадняр изфуча след него като опарен котарак!
„Туй не е добре — реши Леля. — Нещо не е наред.“
— Към покрива! — развика се Салзела.
— Не трябва ли първо да вземем пламтящи факли?
— Не са задължителни!
— Ами вили и коси?
— Те са само за вампирите!
— Хайде да вземем поне един факел!
— Веднага отивайте горе! Разбрахте ли?!
Завесата се спусна. Нерешителните аплодисменти едва се чуваха заради бърборенето на публиката.
Хористите се споглеждаха.
— Това имаше ли го в сюжета?
Посипа се прах. Сценични работници търчаха по рамките на скрипците високо над сцената. Викове отекваха сред въжетата и макарите. Един претича по сцената, вдигнал пламтящ факел.
— Ей, какво става? — попита някой от тенорите.
— Приклещиха Призрака! Бяга към покрива! Той е Уолтър Плиндж!
— Кой — Уолтър ли?!
— Нашият Уолтър?
— Да!
Сценичният работник остави облак от искри, както и маята на слуха във вече набухналото тесто, което представляваше хорът.
— Уолтър? Не може да бъде!
— Е-е, той си е малко… странен, нали?…
— Но днес сутринта ми рече: „Хубав ден, господин Сидни!“ Ей тъй. Държеше се нормално. Да, де… нормално като за Уолтър…
— Честно казано, открай време ме притеснява с тия негови очи, дето всяко се върти поотделно…
— И все щъка наоколо!
— Е, нали е момче за всичко…
— Ами да, именно за всичко!
— Не е Уолтър — намеси се Агнес.
Обърнаха се към нея.
— Скъпа, обаче тъкмо него са подгонили.
— Не знам кого са подгонили, но Уолтър не е Призрака. Представете си само — Уолтър! — разгорещи се тя. — Че той не би навредил и на една мушица! Впрочем аз видях…
— Да, ама винаги ми се е струвал малко хитричък…
— И разправят, че често слизал в подземията. За какво ли, питам се? Хайде да си го кажем направо — той е смахнат.
— Но не се държи като смахнат! — сопна се Агнес.
— Е, да, само че изглежда, сякаш всеки миг ще започне да се държи така. Аз ще отида да видя какво става. Някой идва ли с мен?
Агнес се примири. Колкото и да беше ужасно, но й се налагаше да проумее, че фактите биват стъпкани от тълпата, хукнала да гони някого.
Една капандура се отвори рязко. Призрака се измъкна на покрива, погледна и тресна капандурата. Отдолу отекна яростно мяукане.
Затанцува по покрива, докато стигна до осеяния с водоливници парапет, черно-сребрист на лунните лъчи. Вятърът развяваше пелерината му, когато претича по самия край и приклекна до друга капандура.
Внезапно един водоливник се оказа твърде подвижен силует, пресегна се и смъкна маската от лицето му.