Вещиците събраха главите си замалко и зашепнаха.
— Всичко изглежда просто, щом знаеш отговора — подхвърли Баба. — Скоро ще се върна.
Тя се втурна и ботушите й затропаха по стъпалата.
Леля пак се вторачи в Уолтър и протегна ръка.
— Хайде, ставай.
— Добре, госпожо Ог!
— Като гледам, ще ти търсим местенце да се притаиш, а?
— Знам едно тайно място, госпожо Ог!
— Тъй ли?
Уолтър се довлече до друга капандура и я посочи гордо.
— Туй ли? — усъмни се Леля. — Не ми се вижда много тайно.
Уолтър се озадачи, после се ухили като математик, решил особено трудно уравнение.
— Скрито е където всеки го вижда, госпожо Ог!
Леля впи поглед в него, но не откри в очите му нищо освен мъничко изцъклена невинност.
Той вдигна капандурата и учтиво махна с ръка.
— Слезте първа по стълбата, за да не ви гледам под полата!
— Много… мило — запъна се Леля.
За пръв път някой се осмеляваше да изрече подобни думи пред нея.
Уолтър изчака търпеливо тя да стъпи на площадката и се смъкна при нея.
— Туй е някакво старо стълбище, нали? — попита Леля, опитвайки се да разсее мрака с факела си.
— Да! И стига чак до долу! А отдолу стига чак до горе!
— Някой друг знае ли за тая стълба?
— Призрака знае, госпожо Ог!
— Ами да… — промърмори Леля. — Уолтър, а къде е сега Призрака?
— Той избяга!
Тя премести факела, но отново не разгада изражението на Уолтър.
— И какво прави той тука?
— Бди над Операта!
— Много е грижлив, сигурна съм.
Леля тръгна надолу и сред подскачащите сенки чу Уолтър да казва:
— Госпожо Ог, тя ми зададе много глупав въпрос! И всеки глупак знае отговора!
— А, да — разсеяно отвърна Леля, оглеждайки стените. — Трябва да те е питала за запаления дом…
— Да! Какво съм щял да изнеса от дома си, ако се запали!
— Като добро момче си отговорил, че ще изнесеш милата си майчица.
— Не! Мама щеше да се изнесе сама!
Леля плъзна длан по стената. Когато решили да изоставят стълбата, заковали всички врати. Ако някой стъпваше тихо и имаше остър слух, можеше да чуе какво ли не…
— Е, тогаз какво ще изнесеш?
— Огъня!
Леля зяпна сляпо стената и изведнъж се ухили до уши.
— Ама че си простоват, Уолтър Плиндж…
— Като дръжка на метла, госпожо Ог! — весело потвърди Уолтър.
„Само че не си побъркан — на ум добави Леля. — Ако ще да си простоват, с главата ти всичко е наред. Тъй щеше да рече и Есме. Има и много по-лоши неща от туй да си простоват…“
Грибо бягаше вихрено по Широката улица. Внезапно се почувства доста скапан. Мускулите му потръпваха необичайно. Сърбеж в основата на гръбнака подсказваше, че опашката има желание да порасне, а ушите му напираха да си заемат старото място, което е смущаващо, ако се случи в компания.
В този случай компанията беше стотина крачки по-назад и несъмнено имаше намерение да стори с ушите му нещо несравнимо по-лошо, без да се смущава.
Освен това го настигаше. В нормално състояние Грибо беше прочут с бързината си, но не и ако на всяка крачка коленете му се колебаеха накъде да се сгънат.
Подгонеха ли го, типичният му план се състоеше в скок към бъчвата с вода зад къщата на Леля Ог и одиране на натрапника по носа, щом се покаже иззад ъгъла. Сега обаче би се наложило да пробяга към хиляда километра, за да го осъществи, затова трябваше да измисли резервен вариант.
Пред една къща чакаше файтон. Грибо се затътри натам, издърпа се върху капрата, сграбчи юздите и чак тогава обърна внимание на файтонджията.
— Чупка-ау!
Зъбите му блеснаха в мрака. И файтонджията много благоразумно, макар и не храбро, направи задно салто в нощта.
Конете се вдигнаха на задните си крака и се опитаха да потеглят в галоп от място. Животните нямат човешката склонност да се заблуждават. Доловиха как зад тях се намести огромен котарак и фактът, че временно се е престорил на човек, никак не ги утешаваше.
Файтонът тръгна с грохот. Грибо се озърна над треперещото си рамо към осветената от факли гмеж и презрително разпери лапа. Постигнатият ефект толкова му хареса, че стъпи върху капрата и продължи с присмехулните жестове.
Котките обичат да предизвикват противника от безопасно място. В конкретните обстоятелства не би било зле към това свойство да се прибави и умението за каране на файтон.