Едно колело се отърка в парапета на Бронзовия мост и заръси искри. Ударът изхвърли Грибо от капрата насред поредната пантомима. Приземи се ловко, а уплашените до смърт коне повлякоха нататък люшкащия се файтон.
Тълпата спря.
— Какво прави тоя?
— Ами стои си.
— Той е един, пък ние сме мнозина, нали? Лесно ще се разправим с него.
— Правилно. Щом преброя до три, всички му налитаме, бива ли? Едно… две… три… Що не се затичахте, бе?
— Щото и ти не помръдна.
— Да, де, ама аз броях до три.
— Я си спомнете какво стори той на господин Хаван!
— Е, знам, но бездруго оня мишкар не ми беше симпатичен…
Грибо изръмжа. Всевъзможни сърбежи плъзнаха по тялото му. Отметна глава назад и изрева.
— Виж какво, в най-лошия случай ще докопа двама-трима от нас…
— О, много ме успокои.
— Ей, тоя що се гърчи тъй?
— Може да е пострадал, като падна от файтона…
— Хайде да го докопаме!
Тълпата се устреми напред. Грибо, който се бореше с морфогенетичното поле, превключващо трескаво от един биологичен вид на друг, заби юмрук в лицето на първия мъж и разпра ризата на втория с нещо като гигантска лапа.
— Ох, мамка-ау…
Двадесет ръце го сграбчиха. В бъркотията и тъмнината след миг ръцете стискаха само плат и въздух. Отмъстително замахнали крака не ритнаха нищо. Стоварените върху озъбеното лице тояги се завъртяха и праснаха собствениците си по ушите.
— … уууаааооууу!
Незабелязан от никого в мелето, един куршум от сива козина с прилепнали към главата уши профуча между множеството крака.
Ритниците и юмруците секнаха, когато стана твърде очевидно, че тълпата налага сама себе си.
И понеже коефициентът за интелигентност на разгневената тълпа е равен на коефициента на най-тъпия в гъмжилото, разделен на броя участници, те не успяха да схванат какво се е случило. Нямаше спор, че са връхлетели Призрака, комуто не са оставили възможност да се измъкне. Накрая им останаха една маска и няколко парцалчета от дрехи. Значи е свършил в реката, предположи тълпата. Така му се пада.
Щастливи от увереността в добре свършената работа, те се отправиха към най-близката кръчма.
Скоро на моста стояха само сержант граф дьо Тритус и ефрейтор граф дьо Ноби Нобс, които огледаха няколкото парченца от дрехи.
— Командир Ваймс няма… няма… няма да хареса туй — подсказа опитът на Детритус. — Знаеш, че иска да му водим арестанти, и то живи.
— Ъхъ, ама тоя щяха да го обесят — напомни Ноби, който едва се държеше на крака. — Тъй просто стана малко… по-демократично. Спестихме едно въже, да не говорим за похабяването на ключовете и килиите.
Детритус се почеса по темето.
— Не трябваше ли да има кръв по моста?
Ноби го изгледа кисело.
— Не може да им се е изплъзнал, тъй че забрави излишните въпроси.
— Да, ама ако праснеш някой човек по-силничко — заинати се тролът, — опръсква всичко наоколо.
Ноби въздъхна. Ето какви служители имаше в Стражата напоследък. Дай им само да превръщат всичко в загадка. В безвъзвратно отминалите дни на старата тайфа и нерушимото спокойствие щяха да кажат от сърце на отмъстителите „Здраво пипате, момчета“ и да се приберат по домовете си. Но откакто старият Ваймс бе повишен в Командир на Стражата, вземаше на работа всякакви типове, които не се уморяваха да задават въпросчета. Влияеха зле дори на Детритус, когото и другите тролове смятаха за по-тъп от умряла светулка.
Сержантът се наведе и вдигна превръзка за око.
— Е, ти какво подозираш? — снизходително подхвърли Ноби. — Че се е преобразил в прилеп и е отлетял ли?
— Ха! Таквиз неща не ми минават през чутурата, щото е не… несве… несъвместимо със съвременните полицейски методи.
— А аз мисля — изтъкна Ноби, — че когато си изключил невъзможното, онова, което остане, ако ще и да е невероятно, изобщо не си струва кисненето навън в студената нощ, щом можеш през туй време да се натряскаш още повече. Хайде, че искам поне да опитам дали ми е по силите.
Детритус продължи да умува, макар да не беше съвсем ясно има ли с какво да го прави. Пак побутна с ботуш разкъсаните дрехи.
Нещо се отърка в крака му. Беше котарак с наръфани уши, едно здраво око и муцуна като юмрук, покрит с козина.
— Здрасти, котенце — рече му Детритус.