Котаракът изпъна гръб и се ухили.
— Рассскарай сссе, ченге…
Тролът мигна. Неговата раса не отглеждаше котки. Детритус ги видя за пръв път, след като се премести в Анкх-Морпорк, и откри, че те са много, ама много неподходяща храна. Никога не ги бе чувал да говорят. От друга страна, знаеше твърде добре, че му се носи славата на най-големия тъпанар в града. Не му се искаше да разпитва за говорещия котарак, за да не научи изведнъж, че всички други отдавна знаят за котешкото дар слово.
Наблизо в канавката бе захвърлено нещо. Взе го грижливо. Приличаше на маската, която носеше Призрака.
И вероятно беше Улика.
Размаха я настойчиво.
— Ей, Ноби…
— Благодарско.
Нещо се спусна в тъмата, измъкна маската от пръстите на трола и отлетя нагоре.
Ефрейтор Нобс се обърна.
— Какво има?
— А бе… колко големи са птиците? Обикновено, де.
— Вдън земя да падна, ако знам. Някои са малки, други са големи. На кого му пука?
Детритус си близна показалеца.
— На никого… Нахитрях и няма да се излагам заради неща, дето всеки ги знае…
Нещо жвакаше под краката им.
— Уолтър, тука е доста влажничко — спомена Леля.
Въздухът пък беше застоял и гъст, направо изсмукваше светлината от факела. Около пламъка се събираше тъмен ореол.
— Още малко остана, госпожо Ог!
В мрака издрънчаха ключове и изскърцаха панти.
— Аз я намерих, госпожо Ог! Тайната пещера на Призрака!
— Тайна пещера, значи?
— Трябва да затворите очи! Трябва да ги затворите! — трескаво настоя Уолтър.
Леля го послуша, но за свой срам стисна по-здраво дръжката на факела.
— Уолтър, дали Призрака е тука?
— Не!
Изтракаха кибритени клечки в кутия, нещо прошумоля и тогава…
— Отворете ги, госпожо Ог!
Леля се подчини.
Цветове и светлини се размазаха пред очите й, после се проясниха първо в очите й, накрая и в мозъка.
— Олеле… Леле-мале…
Къси дебели свещи за сцена плаваха в плитки паници. Мекото им сияние заливаше пещерата като безплътен дух на водата.
Отразяваше се в човката на огромен лебед. И блестеше в окото на грамаден провиснал дракон.
Леля Ог бавно се завъртя на място. Отскоро се бе потопила в операта, но вещиците попиват като гъба. Ей там е крилатият шлем, носен от Хилдабрун в „Пръстенът на Нибелунгингингите“. Ето ти го пръта на червени и бели ивици от „Псевдополиският бръснар“, вижда се и кончето със смешната вратичка от „Омагьосаният обой“…
… операта, струпана на купчини. Щом окото се наситеше, започваше да забелязва олющената боя, подгизналия гипс и общото състояние на бавничко мухлясване. Окаяните декори и овехтелите костюми бяха захвърлени тук, защото хората вече не ги искаха другаде.
Но някой имаше нужда от тях. След като окото възприемеше постепенната разруха, успяваше да зърне и скорошните поправки тук-там, грижливо нанесената прясна боя.
В малко пространство, незаето от декори, стоеше нещо като бюро. Миг по-късно Леля видя клавишите и грижливо подредените нотни листове.
Уолтър я наблюдаваше, гордо засмян.
Леля отиде до странния предмет.
— Туй е хармониум, нали? Мъничък орган.
— Правилно, госпожо Ог!
Тя взе едно от снопчетата хартия. Устните й зашаваха, когато се зачете в спретнатите равни редове.
— Опера за котки ли?! — възкликна след малко. — Нивгаш не съм чувала за такваз…
Поумува и добави мислено: „Що пък не? Страхотна идея. Котешкият живот не е много различен от операта…“
Прелисти и другите купчинки.
— „Веселите тролове“? „Проклетниците“? Ха, кои от всички? „Седем джуджета за седем други джуджета“? Уолтър, какви са тия истории?
Седна на табуретката и натисна няколко от напуканите пожълтели клавиши, които скрибуцаха. Имаше два големи педала под хармониума. С тях се надуваха меховете и така продънените клавиши изтръгваха от инструмента нещо, което в сравнение с истинския орган беше като „Да му се не види“ в сравнение със сочната псувня.
Значи тук седеше Уол… да, де, Призрака. Под сцената, сред захвърлените останки от някогашни представления. Под огромната зала без прозорци, а там вечер след вечер отекваха музика, арии и развихрени страсти, които нямаше къде да избягат и не успяваха да заглъхнат. Призрака седеше тук, отворил съзнанието си като кладенец, и го запълваше с опера, която влизаше през ушите, но от ума излизаше нещо друго.