Выбрать главу

Котаракът изпъна гръб и се ухили.

— Рассскарай сссе, ченге…

Тролът мигна. Неговата раса не отглеждаше котки. Детритус ги видя за пръв път, след като се премести в Анкх-Морпорк, и откри, че те са много, ама много неподходяща храна. Никога не ги бе чувал да говорят. От друга страна, знаеше твърде добре, че му се носи славата на най-големия тъпанар в града. Не му се искаше да разпитва за говорещия котарак, за да не научи изведнъж, че всички други отдавна знаят за котешкото дар слово.

Наблизо в канавката бе захвърлено нещо. Взе го грижливо. Приличаше на маската, която носеше Призрака.

И вероятно беше Улика.

Размаха я настойчиво.

— Ей, Ноби…

— Благодарско.

Нещо се спусна в тъмата, измъкна маската от пръстите на трола и отлетя нагоре.

Ефрейтор Нобс се обърна.

— Какво има?

— А бе… колко големи са птиците? Обикновено, де.

— Вдън земя да падна, ако знам. Някои са малки, други са големи. На кого му пука?

Детритус си близна показалеца.

— На никого… Нахитрях и няма да се излагам заради неща, дето всеки ги знае…

Нещо жвакаше под краката им.

— Уолтър, тука е доста влажничко — спомена Леля.

Въздухът пък беше застоял и гъст, направо изсмукваше светлината от факела. Около пламъка се събираше тъмен ореол.

— Още малко остана, госпожо Ог!

В мрака издрънчаха ключове и изскърцаха панти.

— Аз я намерих, госпожо Ог! Тайната пещера на Призрака!

— Тайна пещера, значи?

— Трябва да затворите очи! Трябва да ги затворите! — трескаво настоя Уолтър.

Леля го послуша, но за свой срам стисна по-здраво дръжката на факела.

— Уолтър, дали Призрака е тука?

— Не!

Изтракаха кибритени клечки в кутия, нещо прошумоля и тогава…

— Отворете ги, госпожо Ог!

Леля се подчини.

Цветове и светлини се размазаха пред очите й, после се проясниха първо в очите й, накрая и в мозъка.

— Олеле… Леле-мале…

Къси дебели свещи за сцена плаваха в плитки паници. Мекото им сияние заливаше пещерата като безплътен дух на водата.

Отразяваше се в човката на огромен лебед. И блестеше в окото на грамаден провиснал дракон.

Леля Ог бавно се завъртя на място. Отскоро се бе потопила в операта, но вещиците попиват като гъба. Ей там е крилатият шлем, носен от Хилдабрун в „Пръстенът на Нибелунгингингите“. Ето ти го пръта на червени и бели ивици от „Псевдополиският бръснар“, вижда се и кончето със смешната вратичка от „Омагьосаният обой“…

… операта, струпана на купчини. Щом окото се наситеше, започваше да забелязва олющената боя, подгизналия гипс и общото състояние на бавничко мухлясване. Окаяните декори и овехтелите костюми бяха захвърлени тук, защото хората вече не ги искаха другаде.

Но някой имаше нужда от тях. След като окото възприемеше постепенната разруха, успяваше да зърне и скорошните поправки тук-там, грижливо нанесената прясна боя.

В малко пространство, незаето от декори, стоеше нещо като бюро. Миг по-късно Леля видя клавишите и грижливо подредените нотни листове.

Уолтър я наблюдаваше, гордо засмян.

Леля отиде до странния предмет.

— Туй е хармониум, нали? Мъничък орган.

— Правилно, госпожо Ог!

Тя взе едно от снопчетата хартия. Устните й зашаваха, когато се зачете в спретнатите равни редове.

— Опера за котки ли?! — възкликна след малко. — Нивгаш не съм чувала за такваз…

Поумува и добави мислено: „Що пък не? Страхотна идея. Котешкият живот не е много различен от операта…“

Прелисти и другите купчинки.

— „Веселите тролове“? „Проклетниците“? Ха, кои от всички? „Седем джуджета за седем други джуджета“? Уолтър, какви са тия истории?

Седна на табуретката и натисна няколко от напуканите пожълтели клавиши, които скрибуцаха. Имаше два големи педала под хармониума. С тях се надуваха меховете и така продънените клавиши изтръгваха от инструмента нещо, което в сравнение с истинския орган беше като „Да му се не види“ в сравнение със сочната псувня.

Значи тук седеше Уол… да, де, Призрака. Под сцената, сред захвърлените останки от някогашни представления. Под огромната зала без прозорци, а там вечер след вечер отекваха музика, арии и развихрени страсти, които нямаше къде да избягат и не успяваха да заглъхнат. Призрака седеше тук, отворил съзнанието си като кладенец, и го запълваше с опера, която влизаше през ушите, но от ума излизаше нещо друго.