Леля напомпа с педалите. През слабичките шевове на меховете засъска въздух. Опита няколко тона. Бяха пискливички. Тя обаче си каза, че понякога старата лъжа се оказва истина и размерът всъщност няма значение. Важно е как го използваш.
Уолтър се взираше в нея с очакване.
Леля взе поредното снопче и се вторачи в първата страница. Но той се наведе над хармониума и посегна към листовете.
— Тази не е завършена, госпожо Ог!
В Операта още вреше и кипеше. Половината публика се изнесе навън, другата половина се мотаеше вътре с надеждата да има още интересни случки. Оркестърът се събра на раздумка и подготвяше искане за „извънредни компенсации поради пречки от страна на Призрака“. Завесата беше спусната. Някои хористи останаха на сцената, други бяха изтичали да участват в гонитбата. Във въздуха се усещаше възбуждащ електрически дъх както при всяко късо съединение в протичането на нормалния цивилизован живот.
Агнес се прехвърляше трескаво от една пускаща слухове групичка към друга. Призрака бил заловен именно от Уолтър Плиндж. Призрака бил заловен от други. Призрака избягал. Призрака умрял.
Навсякъде се разгаряха спорове.
— Още не мога да повярвам, че е Уолтър! Ама че… Уолтър…
— Ами шоуто! Не бива да спираме! Шоуто никога не спира, ако ще и някой да е умрял!
— О, спирали сме при смъртни случаи…
— Вярно, но само колкото да изнесем труповете от сцената!
Агнес се върна зад кулисите и настъпи нещо.
— Извинявайте — промълви по навик.
— Няма нищо, беше ботушът ми — успокои я Баба Вихронрав. — Е… как е животът в големия град, Агнес Нит?
Агнес се обърна.
— О… здравей, Бабо… — успя да смънка. — И ще ти бъда благодарна да запомниш, че тук не съм Агнес — продължи малко по-наперено.
— Хубава работа си намери, нали — да бъдеш глас на някоя друга?
— Върша каквото ми се иска! — сопна се Агнес и се изпъчи в цялата си ширина. — А ти не можеш да ми попречиш!
— Само че не стана част от туй, а? — разговорчиво отвърна Баба. — Опитваш упорито, ама все се гледаш отстрани как гледаш отстрани хората, нали? И никога не можеш да повярваш докрай. Все ти хрумват неуместни мисли.
— Млъкни!
— Аха, тъй си е, значи.
— Нямам никакво намерение да ставам вещица, премного благодаря!
— Хайде сега, не се разстройвай толкоз само щото знаеш, че тъкмо такваз ще станеш. Ще бъдеш вещица, щото си вещица. А ако сега обърнеш гръб, хич не знам какво може да сполети Уолтър Плиндж.
— Значи не е мъртъв?
— Не е.
Агнес се поколеба.
— Знаех, че той е Призрака… После обаче проумях, че не може да е той.
— А-а — проточи Баба, — повярвала си на очите си, тъй ли? И то тука?
— Един сценичен работник току-що ми каза, че го подгонили към покрива, после по улиците и го пребили до смърт!
— Е, доникъде няма да стигнеш, ако вярваш на всичко чуто. А ти какво знаеш?
— Как тъй какво знам?
— Я не ми увъртай, госпожичке.
Агнес се взря в изражението на Баба. Време беше за смирение.
— Знаех, че той е Призрака.
— Правилно.
— Ясно ми е обаче, че не е той.
— И?
— И знам… или поне съм сигурна, че той никому не желае злото.
— Браво. Добре се справи. Уолтър може да не различава дясно от ляво, ама веднага различава криво от право. — Баба потри ръце. — Е, всичко подредихме, остава да изметем, а?
— Какво?! Ти нищо не си научила досега!
— Научих и още как! Знаем, че Уолтър никого не е убивал, значи остава да открием кой е бил. Лесна работа.
— Къде е Уолтър сега?
— Леля го е потулила някъде.
— Сам-самичка ли?
— Нали ти рекох, че и Уолтър е с нея?
— Да, но… той си е малко странен.
— Само където някой го вижда.
Агнес въздъхна и понечи да заяви, че това не е неин проблем. Осъзна навреме, че е безполезно.
Увереността се бе настанила като самодоволен натрапник в ума й. Какъвто и да беше проблемът, ставаше неин.
— Добре, ще ти помогна, защото съм тук. Но после… край! Ще ме оставиш на мира. Обещаваш ли?
— То се знае.
— Ами… добре тогава… — Агнес се запъна. — О, не! Прекалено лесно отстъпи. Нямам ти доверие.