— Някой идва!
Баба стана, духна лампата и заповяда:
— Скрий се зад пердето.
— А ти какво ще правиш?
— О… ще си трая, та да не се набивам на очи…
Агнес се устреми към големия прозорец и преди да се шмугне зад пердето, погледна към Баба, застанала до камината.
Старата вещица избледня. Не изчезна, а полека се сля с околния фон.
Една ръка постепенно стана част от лавицата над камината. Гънка на роклята й се присламчи към сенките. Лакът допълни облегалката на креслото зад нея. Лицето й не се открояваше от вазата с увехнали цветя.
Още си беше на мястото като старицата от забавната картинка, която често поместваха в „Алманаха“. Всеки можеше да види на картинката или старицата, или девойката, но не и двете едновременно, защото всяка се състоеше от сенките в другата. Баба Вихронрав си стоеше до камината, а можеше да бъде забелязана само от човек, който знае за присъствието й.
Агнес мигна неволно и останаха само сенките, креслото и пламъците в камината.
Вратата се отвори. Тя се притаи зад пердето, но й се струваше, че изпъква като ягода в яхния. Не се съмняваше, че и ударите на сърцето й стигат, за да се издаде.
Вратата беше затворена предпазливо с едва чуто щракане. Стъпки прекосиха стаята. Лекото стържене на дърво може и да идваше от отместен стол.
Триене и съскане — запалена клечка кибрит. Глух звън — повдигнато стъкло на лампата…
Секнаха всякакви шумове.
Агнес се свиваше и изведнъж всяко мускулче в тялото й запищя от напрежение. Лампата не беше запалена, иначе щеше да види осветения под встрани от пердето.
Някой оттатък не искаше да шуми.
Защото някой оттатък изведнъж бе настръхнал от подозрения.
Дъска на пода изскърца съвсе-е-ем ба-а-авно при неволно пристъпяне от крак на крак.
Тя щеше или да закрещи, или да се пръсне от усилие да мълчи. Дръжката на прозореца зад нея, която само допреди миг беше обикновен неудобен натиск, внезапно се превърна в сериозна част от живота й. А устата на Агнес пресъхна така, че би заскрибуцала като ръждясала панта, ако посмееше да преглътне.
Значи онзи оттатък нямаше право да се намира в тази стая. Иначе щеше да вдига шум.
Дръжката на прозореца наистина се мъчеше да се намести в гърба й.
Защо да не мисли за нещо друго…
Пердето помръдна. Някой стоеше от другата страна.
Ако гърлото й не беше такава безводна пустош, би могла да изпищи.
Усещаше присъствието през плата. Всеки момент човекът щеше да дръпне пердето.
Тя скочи… по-точно изпълни подобието на скок, на което беше способна — отвесно тежко тътрене, избутване на пердето, сблъскване със стройната фигура от другата му страна и стоварване на пода в плетеница от крайници и разпран плюш.
Тя вдиша с хриптене и притисна мятащия се вързоп.
— Ще викам! — предупреди го. — И тогава тъпанчетата на ушите ти ще изскочат през ноздрите!
Гърченето под нея спря.
— Пердита?! — попита задавен глас.
Леля се върна при чувалите. Всеки се издуваше от кръгли твърди форми, които звъняха тихо при почукване с нокът.
— Уолтър, тука има много пари — отбеляза тя сдържано.
— Да, госпожо Ог!
Леля лесно губеше представа за парите, макар това да не означаваше, че темата не я интересува. Само че над определена сума числата ставаха като сън. Беше убедена обаче, че от богатството пред нея на всекиго ще му увисне ченето до откачане.
— Предполагам, че ако те попитам как се озоваха тук тия пари, ще ми отвърнеш: „Те са на Призрака.“ Също като с розите.
— Да, госпожо Ог!
Тя го изгледа неспокойно.
— Ти ще се оправиш и самичък тука, нали? Ще седиш ли мирно? Щото аз май трябва да си поприказвам с някои хора.
— Къде е моето мамче, госпожо Ог?
— Тя си спи дълбоко.
Уолтър май остана доволен от отговора.
— Ще си седиш кротичко в… оная стая, нали?
— Да, госпожо Ог!
— Добро момче.
Тя пак се озърна към чувалите. Парите означаваха неприятности.
Агнес седна на пода.
Андре се надигна на лакти и смъкна пердето от лицето си.
— Ти какво търсиш тук, по дяволите?
— Аз бях… Как така какво правя тук? Ти пристъпяше на пръсти из кабинета!
— А ти се криеше зад пердето! — напомни той, стана и пак напипа кибрита. — И следващия път, когато духнеш лампата, да знаеш, че стъклото остава топло задълго.