И третото, което направи, беше да се обади на Александра Волошинова, дъщерята на убития руснак. Всъщност звъня два пъти. Първия път отговори мъж, заяви, че не разбира какво го пита и затвори. Втория път отговори Александра, но и тя не беше по-общителна; все пак записа номера на Дебора в хотела, в случай че промени решението си.
На другата сутрин се обади.
— Съпругът ми не обича да говоря за баща си. По-точно за работата му. Но аз ще се срещна с вас.
Двете трябваше да се видят на площада, ограден от претенциозната стара сграда на универсалния магазин ГУМ и мавзолея на Ленин, зад който се червенееха тухлените стени на Кремъл. Дебора се загърна в тънкото си палто и тръгна на югоизток, където огромните причудливи кубета на „Свети Василий Блажени“ блестяха в червено-златисто в дъжда. Усети силна тръпка на вълнение, че е тук.
Беше достатъчно възрастна, за да помни какво означаваше Съветския съюз за Америка през седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век, въпреки че представата за заплахата от студената война и надпреварата във въоръжаването бе създадена преди всичко от пропагандни поръчкови филми. Макар че беше в разгара на лятото, Дебора малко се изненада, като че очакваше, според щампите, площадът да бъде покрит със сняг, и се стресна от познатата емблема на „Макдоналдс“ в съседство с една мрачна каменна фасада, украсена със сърп и чук. Тя знаеше, че Съветският съюз вече не съществува, но атмосферата на стария режим се чувстваше толкова осезаемо във влажния въздух, сякаш външната показност на западния демократичен капитализъм е временна коледна украса, която печално ще бъде свалена след няколко седмици.
Александра Волошинова беше възпълна като баща си, на четиридесет и няколко години, бледа. Лицето й беше безизразно и малко сурово, а очите черни и предпазливи и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха някого. Беше с дълго черно манто и светлосив шал. Неизвестно защо, Дебора очакваше да види по-млада жена, и отстъпи встрани, за да се дръпне от пътя й, мънкайки извинения, преди да се досети, че е тя.
— Дебора Милър? — попита жената. Гласът й беше равен, а лицето й безизразно, дори без знак на учтивост.
— Да — усмихна се Дебора. — Вие трябва да сте Александра.
— Сергей Волошинов ми беше баща — каза тя, сякаш правеше тънка разлика. — Защо сте дошли?
Дебора, която се бе въодушевила от факта, че рускинята се съгласи да се срещнат, се почувства обезсърчена. Очевидно Александра не искаше да говори и не я желаеше там.
— Опитвам се да разбера какво се е случило с баща ви, защото мисля, че е свързано със смъртта на един друг човек.
— Но вие не сте от полицията.
— Другият човек беше мой близък приятел.
Жената се замисли, като притискаше като щит чантата до едрия си корем.
— Полицаите казаха, че попаднал в покрайнините.
— Мисля, че това не е истина.
— Госпожо Милър… — започна рускинята.
— Госпожица — поправи я Дебора и се усмихна.
Александра Волошинова спря и я погледна и неочаквано лицето й за миг също се разтегли в усмивка.
— Не сте омъжена — отбеляза тя. — Не е лошо.
— Засега определено е добре.
Рускинята кимна и сетне неочаквано я хвана за ръката и я задърпа към „Свети Василий Блажени“.
— Баща ми беше… — без да я поглежда, каза тя. — Не разсъждаваше добре.
— Бил е… психически неуравновесен?
Александра се замисли и се усмихна мрачно.
— Луд. Баща ми беше луд.
Дебора не намери да каже нещо подходящо, затова я остави да говори.
— Майка ми почина преди шест години. Той дълго време тъгува. Не ядеше. Не излизаше. Беше като вцепенен, само седеше в апартамента си. И след година-две полудя… — Тя махна неопределено с ръка, но жестът изразяваше не толкова тъга, колкото раздразнение. — Внезапно започна да се интересува от предишната си работа. Прекалено много. Четеше и говореше само за нея. На всички! На мен, на семейството ми, на хората в магазините, по ресторантите, в парка. И все едно и също. Бил горд руснак, работил за страната си, знаел тайните й и не вярвал на американците и англичаните, нито на предишното съветско правителство. Те били лъжци и убийци. А какво било сега? Хамбургери и улични банди, изчанчени дрехи и мафия, а бедните продължавали да гладуват като по времето на Сталин и царете… Едно и също. Непрекъснато.