Помещението обаче не приличаше на временен склад. Надеждата и идеализмът й угаснаха. Ричард беше имал вземане-даване с нелегални търговци на скъпоценни антики — и в един момент те се бяха обърнали срещу него.
Явно тук беше влизано. Тогава защо не бяха взели предметите? Ако сделката се беше объркала, защо бяха оставили тези уникални съкровища? Защо убийците на Ричард не бяха взели плячката? Ако…
Дебора се обърна инстинктивно. Дръжката на вратата в спалнята се превърташе съвсем бавно и почти безшумно.
9.
Разполагаше само с една-две секунди, за да реши какво да предприеме. Всяко движение й се струваше рисковано. И в последния миг, когато вратата на спалнята бавно започна да се отваря, тя се хвърли на пода и се скри под леглото на Ричард.
Няколко минути в стаята остана да цари тишина. Дебора лежеше по корем. Лицето й беше обърнато към задната част на леглото, само на два метра от вратата. Тя почти спря да диша и се заслуша. Влизането не беше грубо, нямаше тропане на обувки. Очевидно човекът, влязъл вътре, нямаше работа тук. Дебора трябваше да се заключи в банята.
Тя се долепи до пода и разпери длани. Покривката на леглото се спускаше до пода. Осигуряваше й прикритие, но същевременно й пречеше да вижда какво става в спалнята. Освен в едно малко крайче. Вляво покривката леко се беше надигнала, когато Дебора се беше вмъкнала отдолу. Тя бавно извъртя глава и погледна през пролуката.
Килимът, кракът на ъгловата масичка и тъмното пространство зад библиотеката. Протегната мъртва ръка на Ричард.
Това е безумие. Трябва да се махнеш оттук.
Не. Не й хареса, че вратата се отвори крадешком, както и безшумните стъпки.
Измина доста време, преди да долови звук. Тишината продължи дълго и тя сметна, че натрапникът е излязъл — когато ясно чу продължителна въздишка. Премести се леко, като се опитваше да разшири полезрението си през процепа в плата. Тази маневра не й помогна много, но в същото време човекът в стаята направи две бързи крачки към нея и тя видя две бели маратонки с надпис „Найки“. Женски. Бяха обърнати с носовете към трупа и се надигаха на пръсти, сякаш собственикът им протягаше врат да види нещо.
След това рязко се завъртяха и изчезнаха. Вратата се отвори и затвори, този път не толкова крадешком като преди. Неясно и някъде по-надалеч Дебора чу нещо друго — мъжки гласове, разнасящи се във фоайето долу. Полицията.
Давай.
Тя се претърколи, изправи се, оправи дрехите си и открехна вратата на спалнята. На площадката пред стълбището стоеше Тоня, устатата чистачка на средна възраст. На краката си носеше безупречно чисти бели маратонки „Найки“, навярно подарък от някоя от дъщерите или племенниците й. Тоня чу звука от вратата, обърна се, зейна от почуда и с нескрита враждебност се вторачи в Дебора.
10.
Двете жени се гледаха безмълвно, сякаш не чуваха униформените полицаи, които предпазливо се качваха по стълбите. Единият беше плешив и дебел, на не повече от тридесет години, а другият слаб и чернокож.
— Госпожица Милър? — попита плешивият, поглеждайки ту едната, ту другата жена.
— Да — отвърна Дебора, като с усилие отмести поглед от чернокожата чистачка. — Там вътре.
Двете ченгета се спогледаха и плешивият тръгна към спалнята. Остана вътре тридесетина секунди, но Дебора имаше чувството, че е изминало цяла вечност. Чернокожият полицай изглеждаше смутен и притеснен, сякаш беше прекъснал църковно богослужение, но тя не беше сигурна дали това е защото има работа с две жени или с един труп. Той попита нещо, но Дебора не го чу, тъй като напрягаше слух да чуе бърборенето на плешивия по радиостанцията. Даде си сметка, че този смутен полицай всъщност е малко неопитен, но си придава вид на смелчага, свикнал с трупове. Странно, но тя беше прекалено завладяна от скръб, за да се ужасява или гнуси от окървавеното тяло.
— Мислех да започна рано работа — заобяснява Тоня. — Знаех, че ще има много за чистене. Снощи имахме празненство в музея.
— А вие, госпожице Милър?
— Моля? — сепна се Дебора, обръщайки се към чернокожото ченге, което беше извадило бележник и я гледаше нетърпеливо. Той вероятно се тревожеше да не обърка процедурата и Дебора изпита състрадание към него. — Някой ми се обади по телефона да се върна тук. Мисля, че беше малко преди три часа.