В момента наближаваше четири. Това ли Тоня наричаше „да започна рано работа“?
— Познавате ли човека, който ви се обади?
Дебора поклати отрицателно глава и започна да обяснява как е открила трупа. Тоня я гледаше недоверчиво.
— И не сте знаели за стаята зад библиотеката, така ли? — попита плешивият полицай, който се беше присъединил към тях и бе поел разпита в свои ръце.
— Нямах представа за съществуването й.
— Аз също — обади се Тоня, без да поглежда към Дебора.
— След малко ще дойдат криминалистите. Има ли къде да ги изчакате?
Някъде другаде, само не тук.
Чернокожото ченге остана да пази спалнята, а останалите заслизаха към всекидневната. Двете жени се разположиха на старинните столове от началото на осемнадесети век и мълчаливо се вторачиха в стените. Плешивият полицай се заразхожда насам-натам като разглеждаше картините и експонатите. От време на време записваше нещо в бележника си, сякаш да докаже, че е детектив, а не обикновено ченге. Двадесетина минути по-късно входната врата на къщата се хлопна. Разнесоха се гласове и вътре влязоха цял отряд следователи и цивилни ченгета, като мъкнеха всевъзможни технически средства.
— Да се върнем горе — предложи полицаят. — Някой може да иска да разговаря с вас.
Гласът му прозвуча несигурно, но те го последваха и седнаха в креслата на площадката пред стълбището. Ченгето отиде да говори нещо с водещия разследването.
— Съжалявам за Ричард — неочаквано се обади Тоня. Заяви го внезапно, почти безцеремонно, сякаш проявяваше снизхождение или нечувано великодушие.
Дебора успя само да кимне. Не знаеше какво да каже. Тоня беше добър работник и се гордееше с труда си. Винаги подчертаваше, че работата в музея й създава огромни главоболия. Беше костелив орех, устата и пряма, и въпреки че беше в позиция на подчинен служител, мразеше да се държат властно с нея.
Ненавижда да се държат властно с нея — напомни си Дебора. В същото време Тоня се отнасяше с безкраен респект и уважение, граничещо с абсолютно покорство към Ричард. Тя не харесваше Дебора, вероятно защото й беше пряк шеф — при това жена, млада и бяла. Дебора обаче имаше чувството, че има и още нещо, някаква лична неприязън. Ричард беше мъртъв, а Тоня се беше вмъкнала посред нощ в спалнята му…
Не мисли за това. Остави на детективите — посъветва я вътрешният й глас.
Тя въздъхна и продължи да рее празен поглед, докато къщата се изпълваше с всякакви хора от силите на реда и съдебната медицина, снабдени с фотоапарати, пликчета за веществени доказателства и ролки с жълта полицейска лента. Всички бяха мъже. От време на време разменяха помежду си по няколко думи и поглеждаха към Дебора и Тоня, но дълго време никой не ги заговори. Дебора имаше чувството, че е зрител на странно, сюрреалистично представление на камерна сцена. В продължение на половин час в къщата влизаха и излизаха хора, разговаряха и записваха разни неща, щракаха с ярките светкавици на фотоапаратите. Не след дълго пристигна една полицайка, ниска и набита, любезна жена, която предложи на Дебора вода и се опита да отвлече вниманието й, докато изнасяха трупа на Ричард. Патологът разговаряше с водещия разследването детектив — показваше с ръце нещо дълго около тридесет и пет сантиметра, а после с палеца и показалеца си — широчината на прободните рани.
Оръжието.
— Госпожице Милър? — обърна се към Дебора детективът, когато съдебномедицинският експерт забързано тръгна. — Готови сме да ви изслушаме. — Той кимна към Тоня. — Ако нямате нищо против, моля ви, изчакайте тук няколко минути. След малко ще ви зададем няколко въпроса.
Детективът беше висок горе-долу колкото Дебора, строен, с атлетично телосложение, чернокос и приятен слънчев загар. Повечето жени биха го намерили за красив, но Дебора заключи, че не е привлекателен, без да си прави труда да се запита защо.
— Аз съм детектив Крис Сернига — представи се той. — Бихте ли дошли тук?
Инспекторът го каза много внимателно, сякаш травмата отново да влезе в спалнята можеше да бъде твърде непосилна за нея. Когато Дебора се изправи в целия си ръст и тръгна, той като че трепна и се поколеба. Но изпъна гръб, изправи рамене и я последва. В стаята имаше още един детектив, мъж с оредели коси и лекьосан костюм от изкуствена материя. Той разглеждаше библиотеката и не се обърна, когато те влязоха.