— За това нещо? — смаяно попита Кийн.
— За целия съд. Ако е автентичен, предметът е от Микена.
— Микена?
— От бронзовата епоха в Гърция.
— Кога е била бронзовата епоха? — попита Сернига.
— Петнадесети — дванадесети век преди Христа.
Двамата детективи със страхопочитание се втренчиха в керамичния къс в ръката на Кийн. Дебора неволно се усмихна.
— А останалите неща? — попита Сернига и посочи витрините. — Всичко ли е от бронзовата епоха?
— Приличат на микенски, но…
— Но какво? — Кийн ясно показваше, че се дразни от отговорите на един педантичен професионалист, който увърта нещата, вместо да говори по същество.
— Не разбирам как е възможно да са автентични. Специалистите би трябвало да знаят за тях и да са ги виждали. Човек не попада случайно на подобна колекция.
— Каква стойност би имала, ако е автентична? — попита Сернига.
— Милиони. Милиарди. Не бих се осмелила дори да предположа цената й.
В стаята настъпи мълчание. Двамата детективи се обърнаха и започнаха да разглеждат златните, бронзовите и керамичните артефакти, които неясно блестяха на меката светлина. Мигът беше пълен с тържествен респект, спомени, тайнственост и тъга, сякаш Дебора седеше сама в синагогата между богослуженията, след смъртта на баща си.
Дали всичко не е било само за пари? Затова ли умря Ричард?
— А тази дума? — наруши мълчанието Сернига, връщайки я в настоящето и показа листа, вече сложен в найлоново пликче. — Атрей. Говори ли ви нещо? Свързана ли е по някакъв начин с работата на господин Диксън?
Тя поклати глава.
— Това е име от една легенда.
11.
Освободиха я в пет и четиридесет и пет сутринта и й казаха, че трябва отново да поговорят, след като се наспи. Дебора им даде домашния си телефонен номер, увери ги, че през целия следобед ще бъде в музея и за втори път тази нощ излезе на паркинга да вземе колата си. Двата момента коренно се различаваха.
Ричард. Господи, колко бавно осъзнаваше факта, че той е мъртъв! Отначало в сърцето й нахлуха само внезапна празнота и смут, сякаш неочаквано бяха откъснали част от нея и не беше наясно какво да изпитва. Беше все едно да хванеш нагорещена дръжка на кафеник, която толкова пари, че в първия миг не чувстваш болка. Тъгата пълзеше към съзнанието й, но в момента в него цареше объркана празнота, към която напират кошмарни чувства.
А след това?
Как щеше да се справи със себе си, с работата си в музея, как щеше да продължи да живее, сякаш нищо не се е случило? Този период щеше да бъде още по-лош и труден. Не можеше да мисли за работата, без да мисли за човека, който й я беше дал. Преодоляването на мъката изискваше да забрави, а това й се струваше нелоялно и нередно.
Все още беше тъмно, когато Дебора спря пред дома си. Паркира до стария дрян и се приближи до входната врата. Щурците свиреха и въздухът беше натежал и влажен, но Дебора не усещаше нищо. До апартамента й водеше тесен коридор с порта от ковано желязо и арка от виещи се глицинии вместо козирка. Тя вдъхна уханието им, но когато стигна до вратата си и протегна ръка да отключи, долови още някакъв мирис — приятен, като на екзотичен ликьор… или може би на мъжки одеколон. И някакво слабо, сладникаво ухание на тютюн за лула, което й напомни за баща й.
Чакай.
Дебора застина неподвижно и пое миризмата предпазливо, сякаш беше отровна. Този път я долови по-ясно и осезаемо. Тя не пушеше и рядко употребяваше парфюм. Понякога използваше лек грим. Смяташе да си сложи парфюм за благотворителната вечер, но докато успокояваше Ричард, докато укротяваше Тоня и даваше указания на служителите от фирмата за кетъринг, не й остана време да се прибере вкъщи.
В тесния коридор имаше само още един апартамент. Принадлежеше на госпожа Рейнолдс, вдовица, която, доколкото Дебора знаеше, не излизаше от сградата, след като се мръкнеше и настояваше гостите й да спазват същите часове.
Дебора внимателно пъхна ключа в ключалката си и на момента почувства необяснима вътрешна напрегнатост. Гъстият въздух в Атланта й се стори по-задушен от всякога. Свиренето на щурците сега отекваше пронизително в тъмния коридор. Превъртя ключа бавно и тихо, в очакване да чуе познатото изщракване, но вратата се отвори сама.
Чакай.
Останала за миг на прага, Дебора пое дълбоко въздух и усети лъха на снощната вечеря — спагетите с чесън и босилек, които беше оставила на печката. На какво още? Приятният топъл мирис на стая, пълна с растения, затворени вътре, за да бъдат предпазени от знойния летен ден. И още? Леко ухание на мъжки одеколон и застоял дим от лула.