— Аз съм третият. Тук съм само от три години.
— Откъде идвате?
— Завърших тукашния университет, но съм родена в Бостън и съм учила в Ню Йорк.
— Да, разбира се, говорите образовано. Предположих, че сте учен човек — отбеляза Кийн.
Дебора се усещаше объркана. Той определено не я харесваше и макар че свикна с това, не можеше да разбере с какво го е заслужила. Беше му станала неприятна от мига, в който я видя.
— Оттогава се старая да разширя и да фокусирам колекцията — продължи Дебора, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса. — Снощи организирахме благотворителен прием. Възнамеряваме да покажем сбирка от келтски антики…
— Изключително интересно — с презрение отбеляза Кийн. — Ще ни дадете ли списък с имената на гостите, поканени на снощната веселба?
— Питахме се дали някой от присъстващите на благотворителния прием е останал до по-късно и после се е върнал — внимателно обясни Сернига, сякаш се оправдаваше.
Дебора се замисли върху думите му. На никого не му пукаше, че Ричард е мъртъв. Интересуваше ги само фактът, че е убит.
Тя отвори чекмеджето на бюрото си и извади списъка на поканените.
— Тук са записани всички, които казаха, че ще дойдат. Не мога да бъда сигурна дали са присъствали, но мога да прегледам имената и да потвърдя кой е бил тук и кой не.
Такъв беше стилът на Ричард. Караше я да поеме цялата организация, а после по някаква прищявка объркваше системата й… Това винаги я вбесяваше и същевременно й бе симпатично.
— А персоналът? — попита Кийн.
— Тук бяха Тоня и двама доброволци. Фирмата за кетъринг си имаха свои служители.
— Колко бяха?
— Трима сервитьори и двама бармани.
— В колко часа си тръгнаха?
— Тоня си тръгна рано. Мисля, че към девет. Остана колкото да види дали всичко върви както трябва. Доброволците си тръгнаха към единадесет и петнадесет. До полунощ всички се бяха разотишли.
— И вие излязохте последна? — попита Кийн.
— Да.
На вратата се почука и Тоня подаде глава, усмихвайки се малко глуповато. Държеше две големи чаши с кафе и ги вдигна въпросително, сякаш искаше разрешение да влезе. Сернига я прикани с ръка и разчисти място на бюрото. Тоня остави чашите и ги бутна към двете ченгета. Не погледна Дебора, нито й предложи нещо. Дебора се замисли за миг дали да не поиска например английска закуска — само за да види изражението й…
Да. Хуморът е спасителният ти пристан…
Тоня излезе. Кийн се обърна към Дебора и разгъна лист хартия, който приличаше на изпратен по факс.
— Виждали ли сте нещо подобно? — попита той.
Докато се обръщаше да го погледне, тя мерна израза на лицето на Сернига — раздразнителност и нерешителност. Той се намръщи и бързо отмести поглед, но Дебора беше сигурна, че е ядосан на Кийн, задето й е показал листа.
Това бе фотокопирна снимка на нож, дълъг и тънък като сабя, с кръстовидна дръжка, леко извита в долната си част, до острието. Забити дълбоко в тялото, краищата на дръжката биха се отпечатали в плътта отстрани на прободната рана.
… оставяйки малки симетрични контузии…
Ножът на снимката беше в калъф от черна кожа. Горната част и върхът на ножницата му бяха украсени с някакъв лъскав метал и бяха закачени на верига, изработена като колан. Оръжието беше елегантно, очевидно смъртоносно, макар че не точно това го правеше забележително. В края на черната дръжка беше оформен диск, върху който беше гравиран или щампован познат символ.
— Свастика ли е това? — попита Дебора.
— Познато ли ви се вижда? — попита Сернига, като се обърна към нея и посочи към листа. Лицето му беше безизразно.
— Не съм виждала подобно нещо — отговори тя и сбърчи чело.
— Няма ли нещо такова в колекцията ви?
— Не.
— В случая свастиката няма значение — след малко добави той. — Опитваме се да определим формата на оръжието.
Сега Кийн стрелна с поглед колегата си, макар че Дебора не беше сигурна какво означаваше това. Озадаченост? Съмнение?
Тя понечи да каже нещо, но на вратата отново се почука, този път по-енергично. На прага се появи униформено ченге.
— Дошъл е един човек да види госпожица Милър. Казва, че е адвокат на Диксън.
Дебора се изуми. Не знаеше Ричард да е имал адвокат.
— Диксън е мъртъв — рече Кийн. — Не му трябва адвокат, по дяволите.
В тона му и в начина, по който я погледна, имаше нещо.