— Не можах да го видя. Избягах.
Кийн се ухили. Бауърс го изгледа остро.
— Ако установя, че сте създали враждебна обстановка по време на разпита на свидетелката, ще поискам показанията й да не се взимат под внимание. Ясно ли е?
Подигравателната усмивка на Кийн помръкна и въпреки че не се изличи напълно, той кимна в нещо като знак на съгласие.
— Искам да поясня, че разговаряме с госпожица Милър, а не я разпитваме — отбеляза Сернига.
— Установихте ли какъв е бил мотивът за нападението срещу господин Диксън? — попита Бауърс, продължавайки да се държи предизвикателно.
— Още не — отвърна Сернига навъсен, като се опита да влезе в грубия тон на колегата си. — Допускаме, че може да е несполучлив обир, но… — Гласът му постепенно заглъхна.
— Да? — подкани го Бауърс.
— Не знаем дали нещо липсва.
— Несъмнено затова разпитвате госпожица Милър. Предполагам, че тя ще прегледа имуществото на музея, за да види дали нещо е изчезнало.
— Още не сме стигнали дотам, сър — каза Сернига.
Бауърс се усмихна победоносно. Дали защото го нарекоха „сър“ или заради лекотата, с която издърпваше черджето изпод краката на Сернига?
Той се обърна развеселен към Дебора:
— Госпожице Милър, имате ли пълен опис на експонатите в музея? Това може да помогне на полицията в разследването и да им даде възможност да се занимават с нещо друго, като ви оставят на мира.
Двете ченгета не помръднаха. Дебора стана и отключи шкафа.
13.
Седяха с Калвин Бауърс във фоайето на музея, вече озарено от сега сякаш нелепата утринна светлина. Ричард беше мъртъв, но ето че слънцето отново изгряваше… На Дебора това й се струваше неправилно и неприятно. До заключената входна врата стоеше униформен полицай. Детективите все още бяха в кабинета.
Извън присъствието на ченгетата, Бауърс беше различен — спокоен, отпуснат, искрен и дружелюбен. И красив. Той седеше, нехайно протегнал крака пред себе си, небрежно-елегантен, но пълен с енергия. Дебора не изпитваше желание да разговаря с него и хубостта му я караше да се чувства неловко и някак несигурна в себе си, въпреки че той й се беше притекъл на помощ и би изглеждало детинско да седи там, без да бъде поне малко любезна с него.
— Откога работите за Ричард? — осведоми се тя.
— По-малко от година. Разбира се, той имаше делови връзки с кантората ни по-отдавна. Може би от времето, когато купи музея. Но аз се включих преди няколко месеца, когато господин Диксън ни изпрати документи. Няколко пъти сме разговаряли по телефона и сме си разменяли юридическа кореспонденция, но не сме се срещали.
Дебора се изуми. Справедливият му гневен изблик в кабинета преди няколко минути беше накарал нея и ченгетата да предположат, че Бауърс е стар приятел на Ричард и е лично накърнен както от престъплението, така и от начина на разследване. Адвокатски похват — за да ги изкара от равновесие. Явно, интересът му към случая беше само професионален.
— Не мога да повярвам, че е мъртъв — каза Дебора и веднага съжали, че говори такива неща, особено пред непознат. — Извинявайте. Това беше клише. Не изразява… Господи, предстоеше ни толкова много работа.
Бауърс прие спокойно промяната в тактиката й, сякаш не беше я забелязал.
— Има хора, които ще ви помогнат, нали? Управителният съвет на музея? Лично аз с удоволствие ще ви помогна. Познанството ми с господин Диксън беше кратко, но кантората е създадена отдавна и е обвързана със стойността на имуществото му, затова съм сигурен, че ще мога да разчитам на подкрепа.
Ще мога да разчитам на подкрепа. Бауърс говореше като рицар, който предлага услугите си на дама, изпаднала в беда.
— Ще се справя — малко високомерно каза Дебора. Направи го инстинктивно. Нямаше представа дали ще може да се справи.
— Не се и съмнявам — усмихна се той.
— Съжалявам. Не съм свикнала… — „… да бъдеш нещо друго, освен напълно самостоятелна? — лукаво попита вътрешният й глас.“ — … да се грижат за мен. Ричард ми даваше пълна свобода… — Дебора усети, че нещо стегна гърлото й и млъкна, а после се усмихна смутено и извинително сви рамене.
Бауърс кимна съчувствено. Тя погледна към експонатите във фоайето, които двамата с Ричард така старателно бяха събирали…
— Археолог ли сте? — попита той, поглеждайки косо към изложбата за североамериканските индианци.
— Не точно. Аз съм директор на музея. С магистърска степен.