— И какво трябва да завърши един директор? — предразполагащо се усмихна Бауърс и Дебора се отпусна.
— Завърших и английски, и археология, макар че много хора с моите специалности се занимават с бизнес.
— Лично аз не бих предпочел.
— Аз също — отвърна тя и този път усмивката й беше малко по-сърдечна.
— Каква компания имате! — възкликна той и посочи една великолепна томахавка с каменно острие. — Погледнете това зловещо нещо. Варварско оръжие.
— Не мисля, че местните американци са били по-малко цивилизовани от белите заселници само защото са разполагали с по-неефективни начини за убиване на хора — иронично се усмихна Дебора.
— Местни американци. Странно е как хората мислят, че всичко зависи от понятията.
Тя изпита леко раздразнение, но нямаше време да реагира.
— Госпожице Милър? — чу гласа на Тоня.
Беше се появила от дългия коридор, водещ към жилището на Ричард и стоеше неуверено, смутено сплела пръсти пред себе си като за молитва.
— Може ли да поговорим? — попита тя.
Дебора стана.
— Насаме, ако нямате нищо против — добави Тоня.
Дебора кимна за извинение на Бауърс и двете мълчаливо тръгнаха към кабинета на музея.
— Какво има, Тоня? — попита Дебора, след като влязоха и затвориха вратата. Останаха прави, сковани и напрегнати.
— Мисля, че знаете. Вижте, просто бях любопитна. Имам приятел в полицията. Той ми каза за убийството веднага щом са получили обаждането ви. Спомена нещо за тайна стая и… Исках да видя какво става. Не предполагах, че ще присъства господин Диксън. Нямах никакви намерения.
Дебора не я познаваше добре, но беше разговаряла достатъчно с нея, за да схване, че последното й изречение звучи странно. Тя не говореше като чистачка и не се срамуваше, че е чернокожа. Говореше правилно и внимателно подбираше изразите си — Дебора често се питаше от коя чиновническа професия е изпаднала, за да започне да чисти тоалетните в музей. Тоня се държеше така, сякаш искаше всички да са наясно, че нямат право да се отнасят с пренебрежение към работата и цвета на кожата. При други обстоятелства никога не би казала „Нямах никакви намерения“ и изречението хвърли странен и неясен нюанс върху изповедта й.
— Може би не трябваше да влизаш, преди да е дошла полицията — уморено каза Дебора.
— Да, госпожице, абсолютно сте права — рече Тоня, клатейки глава, сякаш сама бе изумена от себе си.
Никаква агресивна нападка или грижливо оформен хаплив намек за това — какво да направи със забележката си надутата и превзета бяла кучка. Да, госпожице, абсолютно сте права.
От Тоня? Никога.
Дебора присви очи, все едно правеше кастинг за „Отнесени от вихъра“.
— Искате ли кафе? — попита Тоня, след като въздъхна облекчено. — Правех ви кафе, но стомахът ми се беше свил и трябваше да пийна нещо.
Дебора нямаше сили да се усмихне и недоверчиво и обезпокоено се втренчи в гърба й, докато Тоня се отдалечаваше. „Стомахът ми се беше свил“? Кого се опитваше да заблуди и защо?
Върна се във фоайето. Калвин Бауърс разговаряше с едър мъж в лъскав костюм. Харви Уебстър. Сърцето й подскочи, но тя вдигна гордо брадичка и бързо се отправи към тях.
Уебстър беше сериозен, но лицето му засия, когато я видя. Не показваше тревожни признаци от алкохола, който беше погълнал предишната вечер, нито от факта, че Дебора бе отхвърлила ухажванията му.
— Ужасна работа — каза той, когато тя се приближи. Гласът му беше тих, хрисим и учудващо мелодичен. — Ужас. Ако мога да направя нещо, веднага ми кажи.
— Благодаря, Харви — отвърна Дебора.
— Полицаите ми се обадиха рано сутринта. Казаха, че трябва да затворим музея.
— Какво? За колко време?
— Не за дълго. Две-три седмици.
— Три седмици! — възкликна тя.
— Можем да ги убедим да го отворим и по-рано — обади се Бауърс, намесвайки се в защита на Дебора.
— Сториха ми се категорични — отвърна Уебстър и погледна Дебора със съчувствена усмивка, която обаче не стигна до воднистите му очи.
Ето това сигурно беше наказанието й. Уебстър и Управителният съвет щяха да поемат нещата в свои ръце и да я изолират през следващите седмици, докато се прегрупират и организират. Тя се вгледа в престорената лицемерна усмивка на Харви Уебстър и й се стори, че надзърна в бъдещето си — постепенно намаляване на контрола й върху колекцията, докато в същото време Сдружението на бизнесмените християни поемат нещата все повече в свои ръце и накрая превърнат музея в онова, което винаги са искали — тематична сбирка с несериозно съдържание, но пък големи приходи.