— Трябва да говоря с двамата детективи — рече Уебстър и тръгна. — Да видя какво ще мога да направя.
Вероятно да издействаш затварянето на музея най-малко за месец — помисли Дебора, чувствайки се надхитрена.
Тя се обърна, изведнъж обзета от чувство за безсилие, каквото ненавиждаше у себе си. Усети, че Бауърс е зад нея, готов да каже нещо окуражително. Сложи ръце на кръста си и огледа ярко осветеното безлюдно фоайе. Чувстваше се самотна без Ричард и сградата приличаше на празна, безсмислена, безполезна черупка.
Три седмици. Цялата работа по рекламирането на новите изложби, радостните ръкостискания, разговорите, любезните усмивки към дарителите, снимките в пресата на страховития корабен нос, целият труд — всичко беше напразно. За три седмици Атланта щеше да забрави, че музеят е съществувал. И какво ще прави Дебора цели три седмици? Ще снове насам-натам из осветения музей, докато Кийн и приятелите му си подхвърлят дебелашки шеги за хомо еректус?
Господи, колко нелепо.
— Можем да отворим музея и по-рано, ако стане ясно, че нищо не липсва — каза Калвин, който стоеше зад нея, спазвайки благоприлично разстояние.
Дебора се обърна и му се усмихна благодарно.
— Не знам защо толкова много държа да бъде отворен. Вероятно ако се правя, че всичко е нормално… тогава някак…
— Да — побърза да се съгласи Калвин, спестявайки й тактично края на изречението.
Дебора пое дълбоко въздух и се опита да прогони мисълта.
— Мога да направя пълен опис още днес — каза тя, — и да проверя дали всичко е на мястото си. Разбира се, ако от стаята на Ричард зад библиотеката липсва нещо, няма как да разбера какво е изчезнало…
Сви рамене и отново се чу да въздъхва. Споменът за мястото се беше врязал в паметта й като познат и неприятен мирис. И проснатият под лампите труп…
Чакай.
Нещо наистина липсваше.
От отворената витрина зад библиотеката беше извадено нещо. Другите витрини изглеждаха акуратно подредени, затова бе предположила, че оттам нищо не е взето. Осветлението в тайната стая обаче беше странно — ярък правоъгълник светлина от специално насочени лампи, който хвърляше студен блясък върху обезобразения труп на Ричард. Но какво е имало по-рано на това място?
Дебора си спомни, че в средата на пода имаше електрически контакт. А също и витрина — широка и специална, за най-важния експонат на колекцията. Трябва той да е бил доста голям, тъй като колелцата под витрината бяха оставили хлътнали кървави дири по килима… Но кое би могло да бъде толкова по-необикновено и забележително в сравнение с предметите във витрините — и единствено би си заслужавало да бъде взето, като останалите безценни неща останат недокоснати?
14.
— Чувствате ли се достатъчно добре, за да отидете до моргата? — попита детектив Сернига.
Дебора не отговори. Беше тръгнала към кабинета си, но инспекторът я пресрещна. Не можа да измисли какво да каже.
— Знам, че искате официално да бъде разпознат, но не съм готова да го видя отново. Убедена съм, че беше Ричард. Необходимо ли е пак да го погледна?
Беше й неприятно да говори по такъв безпомощен и емоционален начин и пет пари не даваше за озадачеността в очите му.
— Не — отвърна той с лека усмивка. — Нямах предвид господин Диксън. Вие вече го разпознахте. Става дума за другия труп — на човека с неустановена самоличност. Гъркът.
Тя кимна и тръгна след него към колата му. Беше нелогично, но мисълта, че ще разпознава труп някак я успокои. Странно беше, че и някой друг, може би дъщерята на мъртвия грък, изпитва към него същите чувства, каквито тя изпитваше към Ричард. Мислите й продължиха да кръжат около това, докато пътуваха през града, паркираха и тръгнаха по празните бели коридори в сградата на окръжната съдебна медицина. Отбягваше погледите на хората и остана мълчалива, докато Сернига обясняваше нещо. Двамата слязоха в някакво подземие с открити голи тръби, боядисани с блажна боя бетонни стени и стерилни, кънтящи коридори.
Дебора не беше влизала в морга, но беше виждала такива помещения по филми и телевизионни репортажи за престъпността, затова мястото й беше странно познато. Представяше си моргата точно така, дори почувства тръпка на любопитство и задоволство, сякаш й предстоеше среща със стар познайник. Чувството обаче се изпари, веднага щом младият помощник с очила с правоъгълни рамки отметна найлоновото покривало от трупа.