В душата й припламна гняв и решимост — по-скоро потребност, да помогне за разкриването на обстоятелствата около смъртта му. Трябваше да стигне до истината — така както се изравя и почиства безценен артефакт. Да огледа на светлина и да проумее напразната му, нелогична кончина. Ще съобщи на полицията всичко, каквото открие.
Вратата се отвори и на прага застана Тоня.
— Извинете — каза тя, като леко се стресна. — Не знаех, че сте тук, инак щях да почукам.
— Няма проблем.
— Ще дойда по-късно — рече чистачката, отстъпвайки назад.
— Би ли включила компютъра на Ричард на горния етаж, Тоня? — побърза да каже Дебора, сякаш току-що се беше сетила за това. — Трябва да запиша нещо от снощния прием.
Лъжата беше неубедителна, но какво пък — безобидна. Тоня се поколеба за миг и после се усмихна.
— Разбира се.
Часовникът в долния ъгъл на екрана отброяваше минута след минута. Дебора чакаше. Стана, отново седна. Тоня сигурно бе съобщила на Кийн за молбата й и той щеше да довтаса и да се наведе над рамото й с насмешлива физиономия. Дебора щракна мишката и понечи да изтегли главното меню, за да изключи компютъра — когато нещо проблесна и на екрана се появи нова иконка. Тя въведе паролата и получи достъп до файловете на Ричард.
Нямаше представа какво търси. Прегледа няколко финансови извлечения и таблици, но всичко изглеждаше наред. Отвори папката с документите му и плъзна поглед по имената на файловете. Едно име смрази кръвта й и я накара да се вцепени. Атрей.
Дебора щракна два пъти върху него и зачака проклетата бавна система да се зареди. В папката имаше един-единствен файл с разширение jpg.
Снимка ли беше това?
Тя щракна още веднъж и изображението започна да се зарежда.
В същия миг вратата се отвори и в стаята влезе Калвин Бауърс.
Дебора се засуети с мишката, за да намали снимката, но като видя какво представлява, затаи дъх.
Екранът се изпълни с някакъв фантастичен образ. Широко, стилизирано лице, изработено от злато. Микенска погребална маска.
15.
— Искате да отхвърлите малко работа, а? — попита Калвин Бауърс, поглеждайки над рамото й вече угасналия компютърен екран.
Дебора бе затворила файла в мига, в който той влезе, но все пак не толкова бързо, че да не му даде възможност да види златното лице.
— Нямате ли навика да чукате? — попита тя. В гласа й се усети паника.
— Извинете — радушно се усмихна той. — Какво гледахте?
Тя се поколеба.
— Древногръцка погребална маска. Мислех да я използвам за уебсайта на музея.
Прозвуча неубедително и глупаво.
— Имате ли такова нещо? — Бауърс знаеше, че нямат подобен експонат.
— Уебсайт ли?
— Гръцка маска.
— Не — призна тя. — Но това е нещо като археологическа икона. Символ.
Адвокатът се замисли, без да откъсва очи от нея.
— Не умеете да лъжете, госпожице Милър. Не е в стила ви. Това не ме засяга, но ако подхвърлите на полицаите подобна версия, ще си имате неприятности.
Дебора се смути и извърна глава. Той имаше право. Животът й беше изграден на принципа на честността. Беше пряма, предпочиташе да нарича нещата с истинските им имена и отказваше да действа предпазливо. Предизвикателствата посрещаше с предизвикателство. Наистина не можеше да лъже — и дълбоко вкоренената й чистосърдечност прие забележката му като комплимент.
— Маската може да е свързана със смъртта на Ричард. Не знам.
— По какъв начин?
— Не съм сигурна. Тъкмо и аз се питах.
Тя се замисли. Не че преценяваше до каква степен може да бъде откровена — по-скоро се опитваше да извади нещо от паметта си. И започна да говори, отначало бързо и непринудено, после по-сериозно и съсредоточено. Очите й бяха присвити от напрежение и оживени.
Микенските съдове, накити и оръжия бяха едно, но погребалната маска съвсем друго. Археолозите намираха предмети от тази епоха на всевъзможни места, но погребални маски се срещаха изключително рядко, предимно при богатите погребения — и по-точно в гробниците на царете.
И освен това изобразява лице.
Оръжията, делвите, пръстените и вазите имаха своята стойност, но нищо не представяше величието на човешкото минало така както изображението на лицето на мъртвеца, колкото и да беше стилизирано. Погребалните царски маски бяха тържествени и церемониални — но също така индивидуални и лични, дори съкровени, сякаш гледаш през тунел към миналото и откриваш, че завършва с огледало: всички легенди, цялата необятност на историята в крайна сметка се фокусират в лицето на едно човешко същество. Нищо чудно, че погребалните маски бяха изключително ценени от колекционерите, а и от посетителите на музеите — погледите им се приковаваха намагнетизирано в маската на човека в момента на смъртта му.