Дебора извади хотелския телефонен указател от нощното шкафче и набра номер.
— Полицията на окръг Декалб — отзова се женски глас.
— Обаждам се във връзка с един възрастен руснак, който преди две нощи беше убит близо до музея „Хълма на друидите“.
— Бихте ли се представили?
— Дебора Милър — отвърна тя, изведнъж убедена, че обаждането й е безполезно. — Работя в музея и помогнах при разпознаването на трупа — импулсивно добави тя. Това беше истина, макар и донякъде.
— Случаят е възложен на детектив Робинс, но той не е тук в момента. Да му предам ли нещо?
— Не. Исках само да разбера докъде е стигнало разследването.
— Приключило е — каза жената от другия край на линията.
— Вече? Има ли заподозрян?
— Не, и при дадените обстоятелства едва ли ще има. Не очаквам да се открият много улики, освен ако не намерим съвпадение между куршума и някое познато оръжие.
— При дадените обстоятелства — повтори Дебора. — Какво означава това?
Полицайката въздъхна тежко и на Дебора й се стори, че чу прелистване на страници. След това жената заговори така, сякаш четеше отнякъде.
— Господин Сергей Волошинов не е гражданин на Съединените щати. Бил е с чуждо гражданство, пресрочил е визата си и доколкото имаме информация, е бил психически неуравновесен. Обикалял е нощем по улиците и вероятно така е попаднал на неподходящи хора. Смятам, че няма какво повече да направим.
— Волошинов — повтори Дебора и записа името. — Откъде знаете как се казва?
— В него е намерен плик с марка. Живял е като бездомник най-малко от две седмици. Свързахме се с руските власти и роднините му, но вероятно ще бъде погребан тук.
— Роднини?
— Има дъщеря в Москва. Александра.
— А писмото? Преводачът разбра ли нещо от написаното?
— Един момент. Преводач… Преводач… Да. — Полицайката започна да чете от папката, в която проверяваше. Гласът й беше механичен и леко отегчен. — Преводачът Дейвид Барънс е обяснил, че писмото е силно повредено и са се запазили само няколко четливи думи. Част от едното изречение гласи: „Сега съм по-сигурен от всякога, че останките не са стигнали до Мария“, въпреки че последната дума се чете трудно и може да е непълна. Писмото е отпреди двадесет години. Това е всичко. Ако искате, обадете се пак, но детектив Робинс вероятно няма да може да каже нищо ново. А сега, ако не възразявате…
„Сега съм по-сигурен от всякога, че останките не са стигнали до Мария.“
Фразата се запечата в паметта на Дебора. Дали „останките“ бяха археологически? Би ли могло да се отнесе и до погребални маски от Микена? Дали пък загадъчният руснак не ги беше издирвал и не бе станал жертва на онези, които ги бяха откраднали от тайната стая на Ричард?
17.
Дебора се върна в музея, съзнавайки, че все още не разполага с нищо реално, освен с предположения и догадки, но те така силно я вълнуваха, че искаше да ги сподели със Сернига и дори с Калвин. Неизвестна на света микенска погребална маска, изнесена нелегално от Гърция от Шлиман преди едно столетие и издирвана от самотен руснак чак до Атланта, Джорджия! Това би било сензационно! Подобна хипотеза беше почти достатъчна да отвлече мислите й от смъртта на Ричард и споделянето на идеите й с полицията щеше да бъде нейният принос, нейният начин да отдаде почит на Ричард и да помогне за разкриване на убийството му. И кой знае, може би маската, заради която беше умрял, щеше да бъде намерена. Дебора не можеше да си представи по-подходящ паметник за него.
Не беше хапвала нищо цяла сутрин и изведнъж почувства глад. Спомни си, че от снощния прием беше останала храна и слезе в кухнята в задната част на сградата. Слава богу, Тоня не беше там.
Дебора отгърна салфетките от подносите в хладилника и предпазливо помириса храната. Опита пастета, но установи, че не е вкусен, какъвто й се стори и тогава. Това я подсети за нещо. Откачи телефонната слушалка от стената и набра номера на фирмата за кетъринг. Споделянето на необичайните й предположения със Сернига и Кийн, подсмихващ се самодоволно на заден план, щеше да почака.