— „Вкус на елегантност“ — изпяха отсреща. — С какво можем да ви бъдем полезни?
— Обажда се Дебора Милър от музея „Хълма на друидите“. Може ли да говоря с Илейн?
Отговор не последва, но настъпи мълчание, а после се чу изщракване и друг глас — мазен и превзет.
— Илейн Шотридж.
Дебора започна директно да излага оплакванията си. Беше имала работа с Шотридж и преди и знаеше, че с учтивост и деликатност няма да стигне доникъде. За миг й се стори, че времето се бе върнало назад. Обикновен делови разговор. Ричард работеше в кабинета си на горния етаж и ликуващо чакаше да чуе резултати от караницата на Дебора с Илейн Шотридж, кралицата тиранин на доставката на продукти по домовете в Атланта.
— В наша защита искам да подчертая, че не очаквахме хладилникът да бъде толкова малък — каза Шотридж.
— Това не обяснява факта защо вашите хора не почистиха, нито защо червеното вино свърши.
— С удоволствие сме готови да направим отстъпка в сметката. Десет процента?
— Нека бъдат петнадесет. Не бях зашеметена от подбора на хапките.
— Госпожице Милър — бързо охладня Шотридж, — не възразявам срещу включването на някои действителни пропуски във фактурата, но въпросът за личния вкус не оправдава опитите ви за изнудване на отстъпка в цената. Не ми е приятен намека, че хапките ни са нещо друго, освен най-добрите…
Сега може би беше моментът да й каже, че Ричард е мъртъв и пазарлъкът за няколко чинии тарталети със синьо сирене не се котира много високо в списъка на приоритетите й — но не намери сили. Реши да се придържа към темата на разговора. Щеше да изтърве нишката, ако започнеше да говори за смъртта на Ричард. Както винаги, намери опора в иронията.
— Не мога да платя тридесет долара за чиния с парчета пъпеш, увити в шунка и с вкус на маслини в кожена обувка, затова да зарежем претенциите за изискана кухня.
— Гръцките приятели на господин Диксън лично ме похвалиха за сиренето фета и пастите със спанак — раздразнено заяви Шотридж.
— Момент. Гръцките приятели на господин Диксън? Какви гръцки приятели?
— Господата, с които той разговаря по време на вашето представяне — нахакано отвърна Шотридж.
— Откъде знаете, че са били гърци?
— Приличаха на гърци и ми се стори, че говорят на гръцки. А, да, господин Диксън каза, че са гърци.
Илейн Шотридж днес очевидно я превъзхождаше в областта на иронията.
— Какво друго казаха? — попита Дебора. Беше сигурна, че в списъка няма гръцки имена.
— Нищо. Говореха си на гръцки. Минах с подноса и господин Диксън ме помоли да донеса още тарталети за гръцките му приятели, защото много ги харесали. Казали, че това е най-хубавото сирене фета, което са опитвали. Те кимнаха и се усмихнаха, а после си взеха по три хапки. И после ги оставих.
— Нищо друго ли не казаха?
— Не. Дванадесет процента. Това е последното ми предложение.
— Съгласна съм — отговори Дебора и затвори.
Време беше да говори с ченгетата.
18.
Дебора пъхна в устата си още един сандвич и набързо го прокара с чаша сок от червени боровинки. Тъкмо се канеше да тръгне, когато в стаята влезе Калвин Бауърс.
— Калвин — без да разсъждава, попита тя, — ти харесваше ли Ричард?
Той набърчи чело, докато съзнанието му смилаше неочаквания въпрос, както и факта, че тя го нарече с малкото му име.
— Лично не съм се срещал с него, но да, мисля, че го харесвах. Защо?
— Ще ти бъде ли трудно да повярваш, че той би направил известен музея с лични средства и дори с цената на доброто си име?
— Нито за миг.
Дебора кимна. Правилен отговор. Тя започна да изпитва малко по-топли чувства към Калвин Бауърс.
— Аз също.
Дебора си представи цялата гръцка колекция заедно с маската като централен експонат, подредена в блестящи от чистота витрини във фоайето или в специално построено помещение в дъното на дългия тъмен коридор, с обяснителни текстове и илюстрации по стените — най-богатата сбирка на гръцки антики извън Атина! Ричард безспорно се бе стремил към тази цел.
Бауърс, който я наблюдаваше, сякаш видя образите в съзнанието й, и кимна.
— Разбирам. Ако мога с нещо да бъда полезен…
Тя се усмихна, осъзна, че е затаила дъх, и шумно въздъхна.