22.
В Атина беше горещо. Сухата топлина и прахолякът полепнаха неприятно по кожата й и Дебора започна да се поти, докато вървеше от летището към градския автобус. По време на телевизионните предавания на Олимпийските игри, от Атина и предградията й се виждаха само древни развалини и идилични села с белосани с вар къщи на фона на лазурните води и синьото небе. Не беше подготвена за километрите с безлични сиви блокове. Половината не бяха довършени или пък вече бяха занемарени.
Мъжът срещу нея беше най-малко петдесетгодишен, слаб, с атлетично телосложение и прекалено старателно издокаран. Той държеше ръката на два пъти по-млада жена, закръглена красавица с капризно изражение. Тя можеше да му бъде дъщеря, но интимният начин, по който мъжът прокарваше устни по шията й, подсказваше друго. Дебора отмести очи от тях, но пред погледа й нямаше друга гледка, освен мъгливите улици с бетонни сгради.
Какво правиш тук, по дяволите?
— Търся отговори и се крия — измърмори тя. — Не задължително в тази последователност.
На летището Дебора беше намерила павилион за туристическа информация и книжарница и си беше купила пътеводител на Гърция, като със закъснение установи, че е публикуван през 1995 година и цените са в драхми — въпреки че Гърция вече бе възприела еврото. Нямаше представа дали съдържанието също не беше остаряло — но реши да не мисли за това. Избра хотел „Ахил“, в пътеводителя пишеше, че се намира в центъра на Атина. Телефонният номер не беше променен. Дебора се обади и си запази стая, а после се качи на автобуса и започна дългото и потискащо пътуване към столицата.
Слезе на площад „Синдагма“, една от най-зелените части на града, благодарение на парковете и сградата на Парламента в съседство. Няколко минути си проправя път по странични улици с имена, изписани с непознати, но в крайна сметка четливи гръцки букви и най-сетне се добра до слабо осветеното, прохладно фоайе на „Ахил“. Младата жена на рецепцията донякъде напомняше на момичето в автобуса, чернокоса и красива, непосредствена и леко отегчена. Дебора, която смяташе прекалената услужливост на персонала на американските хотели за лицемерна и малко смущаваща, веднага я хареса.
Регистрира се със собственото си име. В края на краищата, Атланта беше далеч от тази мрачна сграда в Стария свят с мраморен под и безразлична служителка.
— Нямате ли багаж?
— Не — отвърна Дебора и се усмихна извинително, сякаш това я правеше странна или подозрителна.
— Добре — равнодушно каза девойката. — Ето ви ключа.
Стаята се оказа приятна, уединена и изпълнена със същата небрежна елегантност като фоайето. Раздрънканият асансьор и твърде тясното стълбище я стреснаха малко, но хотелът беше отличен в най-важните неща и това й беше достатъчно. Банята беше облицована в мрамор, който леко искреше, когато отместиш поглед, завесите бяха дълги и тежки. Тя легна на твърдия матрак, заслуша се в бръмченето на климатичната инсталация и заспа.
Когато се събуди, в стаята беше тихо и тъмно и за миг се обърка. Влезе в банята, извади сапуна от синьо-бялата му опаковка, украсена със стилизиран Пантеон, и едва тогава си спомни къде се намира.
Гърция.
За какво си мислеше? Дебора се върна в спалнята и посегна към телефона, но спря.
Не. Няма на кого да се обадиш.
Тя огледа оскъдните си лични вещи, изкъпа се и слезе на рецепцията. На мястото на мургавата хубавица с безучастно преценяващи очи седеше шестдесетгодишен мъж, който я погледна равнодушно, когато Дебора го попита дали говори английски.
— Разбира се — отвърна той и сви рамене. На лицето му се изписа леко обидено изражение, сякаш го беше попитала дали знае да чете.
— Как мога да стигна до Националния исторически музей?
Мъжът извади карта, където за удобство беше обозначен хотелът.
— Вие се намирате тук, а музеят е тук. Може да отидете пеша, но е горещо. По-добре вземете такси.
Той зачака, сякаш искаше да види реакция. Дебора разгледа картата, търсейки мащаб, който да я ориентира в разстоянието.
— Вземете такси дотам и се върнете пеша. Тогава ще бъде по-хладно — каза портиерът, вдигна телефона и зачака.
Дебора кимна и той набра номера.
Тя седеше на задната седалка на таксито, гледаше сивия бетон на града и натовареното улично движение и смътно се питаше дали полицията вече я издирва. Нямаше да им отнеме много време да проследят паспорта и кредитната й карта, но не знаеше какво са готови да предприемат. Може би щяха да я заподозрат в убийството на Ричард, но едва ли толкова категорично, че да се обадят на Интерпол.