— Съвсем не — още по-искрено се усмихна тя. — Специалист съм само по история на Северна и Южна Америка. По гръцка история всъщност наистина съм студент.
— Хубаво — кимна мъжът. — Нали не сте дошли тук, за да докажете, че маската е фалшификат?
— Не. Много ли хора мислят така?
Той отново сви рамене и вдигна ръце с дланите напред.
— Някои. Най-взискателните археолози. Разбира се, не приемат насериозно доводите им, но за конспирациите винаги има пазар, нали?
Дебора кимна и се запита дали наистина беше дошла, за да провери автентичността на маската.
Мъжът изтълкува мълчанието й като възможност да й подаде ръка и да се представи.
— Димитри Попадреус.
— Дебора Милър.
Тя му каза името си машинално и за миг се запита дали трябваше да го прави. Безполезната й мисъл обаче беше прогонена от друга.
— Чакайте. Попадреус? — Дебора погледна в пътеводителя. — Вие сте…
— Директорът на музея. — Той леко се поклони. — От време на време обичам да се разхождам сред посетителите, за да видя какво ги интересува и какво ги отегчава. Туристите са странни същества — добави Попадреус, отмести очи от нея и се вгледа в отдалечаващата се група хора. — Често не разбирам за какво са дошли тук.
Той отново сви рамене и после доволно се усмихна.
— Във вашия музей има ли много експонати от Новия свят?
Новия свят — помисли Дебора. Европейците колонизираха Северна и Южна Америка преди петстотин години, а все още я наричаха „нова“. Може би в Европа времето тече по-бавно. Тя огледа огромното бяло помещение, пълно със съкровища от бронзовата епоха.
— Предимно — отговори Дебора и направи лека гримаса, която повече би подхождала на гърка. — Нашият музей е малък и нямаме експонати от световна класа.
Разбира се, с изключение на тайното микенско съкровище на горния етаж — обади се вътрешният й глас.
— Е, значи маската е истинска, така ли? — закачливо попита тя.
— Защо да не е? — Попадреус я погледна изпитателно. — В стилистично отношение се различава от другите, но това не доказва нищо. Ако разполагаме със стотици, с които да я сравним, може да се установи нещо, но имаме само шест. Разновидностите може да се дължат на вкуса на занаятчията, на особеностите на лицето на починалия или… — Той пак сви рамене и въздъхна дълбоко, за да подчертае думите си. — Няма причина да се съмняваме в разказа на Шлиман къде и кога я е намерил. Но да направи копие — и то за времето, с което е разполагал и преди толкова много години, като се имат предвид и ограничените му възможности — такова нещо е много по-невероятно, нали?
— Предполагам — съгласи се Дебора. — Мислили ли сте да датирате маската, за да сложите точка по въпроса?
— Да, но не е възможно. Някои методи не са подходящи. Изследването с… Как наричате прашеца от растенията?
— Полен.
— Точно така. Датиране с полен. Да се направи такова изследване веднага щом маската е била открита, вероятно би било полезно, въпреки че излъсканият метал задържа малко полен. Сега обаче, след стотина години почистване и реставриране, показанията ще бъдат безсмислени.
— Радиовъглеродно датиране? — подсказа Дебора.
— Радиовъглеродното датиране изисква да се отчупи парче от маската. Това, разбира се, е неприемливо, особено след като няма основателни причини да подлагаме предмета на такава разрушителна проверка, пък и златото не е подходящо за подобно изследване. Малко вероятно е резултатите да са убедителни. Защо да повреждаме предмета, ако никой няма да бъде доволен от резултата?
— А датиране с хелий?
— В бъдеще може би ще го направим — сериозно кимна директорът на музея, — но трябва да бъдем по-сигурни в точността на метода, а също, че маската няма да бъде повредена. — Той я погледна проницателно. — Имате много въпроси за човек, който не се интересува от това дали маската е автентична.
Дебора се усмихна.
— Професионално любопитство. Между археолози.
— Хубаво — усмихна се той. — Разкажете ми за вашия музей.
Тя описа голямата каменна томахавка и останалата част от изложбата за североамериканските индианци и му разказа за гастролиращите келтски експонати, които скоро щяха да пристигнат. Попадреус кимаше, усмихваше се и успяваше да си придаде въодушевен, дори смаян вид. Дебора, естествено, беше прекалено скромна. И как нямаше да бъде, след като разговорът се водеше пред изключителните му експонати? Няколко минути по-късно, с нарастваща неловкост и смущение заради гордостта си от музея „Хълма на друидите“, която учтивото му окуражаване леко нараняваше, тя се върна на темата за микенското злато.