— Мислите, че не знам какво сте направили? — попита Дебора, потискайки вълната на гадене. Гласът й беше спокоен, монотонен и малко по-висок от шепот. — Вие сте убили Ричард.
Той отново присви очи, сякаш се опитваше да я прецени по-добре.
— Известно ви е, че нямам пръст в това. — Отрицанието му не беше разпалено, а само разумно потвърждаване на нещо, което мислеше, че тя знае. — Защо ще ви се обаждам по телефона?
— Знаели сте, че е мъртъв веднага щом се е случило.
— Не. — Мъжът наведе глава. — Знаех, че в онази нощ ще се извърши… сделка. Обадих се и никой не отговори. Затова позвъних на вас.
— Знам за маската. — Това беше глупаво, но искаше да отклони вниманието му, докато стигнеше до групата туристи. — Ще я взема от вас и ще ви разоблича.
— Ще я вземете от мен? — озадачено повтори той. — Какви ги говорите?
— Маската е у вас.
Непознатият поклати глава и в жест на бащински гняв се обърна. Това беше моментът, който Дебора чакаше.
Тя побягна.
25.
Бягаше с наведена глава, забила поглед в неравната земя. Дългите й крака правеха колкото е възможно по-големи крачки. Спря едва когато връхлетя право в средата на групата стреснати туристи, препъна се и се блъсна в нисък и набит човек, който раздразнено реагира на някакъв чужд език. Дебора смотолеви някакво извинение и се обърна към екскурзовода.
— Преследва ме някакъв мъж. Може ли някой да се обади на полицията?
Неколцина туристи извадиха мобилни телефони и макар да се намираше на един от най-известните исторически паметници в света, сякаш в сърцето на историята, Дебора изведнъж се зарадва, че живее в двадесет и първия век с всичките му екстри.
Най-после попадна на полицай, който спокойно се разхождаше сред древните руини под Акропола, и му съобщи за преследвача, който очевидно бе избягал, веднага щом се бе присъединила към туристите. Обясни, че не познава въпросния преследвач и настоя да я закарат в хотела й. Не спомена обаче факта, че непознатият я беше проследил чак от Америка.
— Оставате ли тук? — попита ченгето, млад, неразговорлив мъж, който изглежда се чувстваше неловко в присъствието на американка с телосложение на щъркел.
— Трябва да си взема нещата, но после може би…
Какво? Отново ще бягаш?
— Ще ви изчакам — каза той. — Ако искате, ще ви закарам до летището.
Ще избягаш, както избяга от Атланта, и от англичанина преди малко? И къде ще отидеш? Те са тук. Следят те…
— Знаете ли какво — рече тя. — Забравете за случилото се. Всичко е наред. Мъжът изчезна. Ще се върна сама в хотела. Все още не съм разгледала Атина.
26.
Дебора очакваше, че загадъчният мъж с британски акцент ще я причака в хотела. Беше я проследил на летището, беше пътувал с нея в самолета, беше я видял в музея и беше вървял след нея до Акропола. Ясно беше, че знае къде е отседнала.
Фоайето на хотела беше хладно и тъмно, приятно, временно убежище от външния свят. Отново беше дежурен възрастният мъж. Изглеждаше грохнал от умора, но засия, когато Дебора се приближи към него и по навик се обърна към таблото с ключовете — очевидно не беше необходимо да пита за номера на стаята й.
Тя му благодари и взе големия месингов ключ.
— Има ли съобщения за мен? Обаждания? Запитвания?
Той усети, че във въпроса има скрито напрежение, и повдигна вежди.
— Не, госпожице. Проблем ли има?
— Не. Ще се обадя в чужбина от стаята си.
— Не е необходимо да ме предупреждавате.
— Знам, но предполагам, че скоро ще ме потърси друг човек. Телефонът ми ще дава заето няколко минути. Бихте ли му предали да се обади отново в десет часа?
Дори да беше озадачен от цялата тази ненужна информация, мъжът не го показа.
— Добре, госпожице — отговори той и леко се поклони.
Стаята й бе празна и очевидно нищо не беше докоснато. Все пак Дебора предпазливо огледа навсякъде, като се питаше на кого да се обади. Първият човек в списъка й беше майка й, но перспективата да й обяснява в какво положение се намира, й се стори изтощителна. Ако полицията не се беше обадила, семейството й вероятно не знаеше, че Ричард е мъртъв. Нямаше да може да проведе разговора, без да проличи, че се чувства отговорна за смъртта му. Мисълта я натъжи, защото за пръв път от години, наистина искаше да сподели с майка си всичко, както правеше като десетгодишна.