Съжалявам, мамо — помисли Дебора. — По-късно ще ти разкажа. Всичко. Обещавам.
Тя прерови чантата си, намери номер и го набра. Телефонът дълго звъня и най-накрая от другия край на линията недоволно изръмжа мъжки глас.
— Калвин? — попита Дебора.
— Да, кой е, по дяволите? Четири часът сутринта е.
— Дебора Милър.
Последва кратко мълчание и след това сънливостта и раздразнението изчезнаха от гласа на адвоката.
— Дебора? Къде си, за бога?
— В Гърция, Калвин — спокойно отговори тя. — И поне засега ще остана тук.
— Какво става?
— Полицията издирва ли ме?
— Да, но не сериозно. Не съм сигурен. Едното ченге ме попита дали знам къде си, но това беше всичко.
— Кой?
— Има ли значение?
— Да. Кой?
— Кийн. Мисля, че не те харесва. Ще се вбеси, ако разбере, че си напуснала страната.
— Вероятно вече знае. Виж какво, Калвин, знам, че не се познаваме добре, но трябва да се доверя на някого, а ти си работил с Ричард, затова… това ми е достатъчно.
— Разбира се — каза той, вече напълно разсънен. — Мога ли да ти помогна?
— Да. Необходимо ми е всичко, което можеш да намериш в компютъра на Ричард за Шлиман, Микена, Агамемнон и Атрей. Изпрати ми го по електронната поща.
— Какво? Нямам достъп до тази информация.
— Имаш. Ти представляваш неговите интереси и се грижиш за имуществото му. Ричард е бил убит заради нещо в тайната колекция на горния етаж и извършителите са го взели.
— Какво липсва?
Дебора се поколеба.
— Не съм сигурна, но мисля, че е погребална маска.
— Като онази, която гледаше на компютъра?
— Може би. Имай ми доверие. Знам електронния ти адрес. Написан е на визитката ти. Ще ти пиша и те моля да ми изпратиш всичко, което намериш. — Тя се поколеба отново и направи една последна решителна крачка. — Мисля, че полицията няма да залови убиеца на Ричард. Не искат да го хванат.
— Какви ги говориш? Смяташ, че полицията е… замесена?
— Все още не съм сигурна, но ако бях на твое място, щях да проверя двамата детективи, преди да споделя с тях каквото и да било.
Той млъкна. Явно не беше сигурен. Дебора зачака да чуе съгласието му.
— Добре — най-после каза той. — Ще ги проверя.
— И още нещо, Калвин.
— Да?
— Ако ти кажат, че аз съм убила Ричард, не им вярвай. — Изведнъж изпита желание да изповяда пред него тревогата си, но затвори, преди Калвин да има възможност да отговори, а и тя да каже някоя глупост.
Десетина минути погледа телевизия, после се изми набързо с варовитата хотелска вода и се приготви да си легне, когато телефонът иззвъня.
— Госпожице Милър — рече вече познатият глас с английски акцент. — Опасявам се, че днес ви изненадах и ви стреснах.
— Няма значение, но трябва да започнем този разговор на по-равностойни начала.
— Какво имате предвид?
— Вие знаете името ми, но аз не знам вашето.
Колебанието му беше краткотрайно. Стори й се, че го чу да въздиша.
— Добре. Казвам се Маркъс Фиц-Стивънс.
Разбира се, той може би лъжеше, но на Дебора й беше все едно.
— Да започнем отначало, а? — предложи тя.
27.
На връщане от Акропола Дебора бе обмислила репликите на англичанина и беше стигнала до извода, че малко неща в тях звучат логично. Той беше или талантлив актьор, или психолог професионалист. Идеята да я убеди, че не е той убиецът на Ричард, като обвини нея, беше абсурдна. Това означаваше, че Маркъс страда от мания за самозаблуда. От друга страна обаче, може би наистина вярваше, че тя е убиецът. Но ако възнамеряваше да я убие, защо я беше пресрещнал на публично място? Въпросите я доведоха до още по-странна идея — възможно ли беше той да мисли, че маската е у нея? Вероятно. И беше убеден, че тя е повод за пътуването й?
Именно тези въпроси и подозрителността й я накараха да се върне в хотела, където знаеше, че Маркъс ще се опита да се свърже с нея.
Дебора седеше неподвижно. На леглото до нея имаше купчина бланки на хотела. В ръката си държеше химикалка, а към рамото си притискаше телефонната слушалка.
— Е, Маркъс — каза тя, — какво сте намислили?
— Стреснах ви и се отнесох несправедливо с вас, като ви обвиних в убийство.
Официалният му начин на говорене придаде още по-голяма абсурдност на думите му.