— Надявам се, че не сте дошли да купите нещо от нашия приятел тук — каза министърът и лицето му се разтегли в усмивка. Гласът му беше спокоен и английският безупречен. Произнасяше думите прекалено отчетливо. — Ние предпочитаме да пазим съкровищата си в родината им.
— Разбира се — отвърна Дебора. — За съжаление това невинаги е възможно.
В очите му проблесна нещо. Той понечи да се обърне към Попадреус, но после усмивката се върна на устните му, и премълча онова, което искаше да каже.
— Да, така е. Е, трябва да тръгвам. Димитри, ти ще… — Давос довърши изречението на бърз гръцки. Директорът на музея кимна и стисна ръката му. — Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожице Милър.
Той се отправи с бързи крачки към главния изход. Служителите мигновено го разпознаха, усмихнаха се и му кимнаха за поздрав.
— Дано не съм го обидила — каза Дебора.
— Не, разбира се — отвърна Попадреус. — Искали сте да разговаряте с мен?
— Да, за разкопките на Шлиман.
— Отново. — Той наклони глава на една страна. Видя й се, че изражението му не е много любезно. — Естествено. Може би предпочитате да отидем в кабинета ми.
Попадреус тръгна бързо и тя го последва, като трябваше да подтичва, за да го настигне.
Директорът зае мястото си зад бюрото и й направи знак да седне на стола. Тонът му се промени в сърдечно и общително държание — сега изглеждаше искрен и дори доволен, че я вижда.
— Кафе? — предложи той. — Истинско е, а не нескафе.
Дебора прие от учтивост. Подозираше, че не всеки получава кафе в малкото му царство. Попадреус вдигна телефонната слушалка, разпореди се на гръцки и после отново насочи вниманието си към нея.
— Е, какви въпроси имате?
— Некрополът в Микена съдържал ли е трупове?
— Разбира се. Нали е некропол.
— Имам предвид дали там все още е имало тела, когато шахтите са били разкопани?
— Да, имало е частични останки.
— Наистина? След толкова много време?
— Чували ли сте за блатните хората от торфеното тресавище в Северна Европа?
— Разбира се.
Най-известните тела на блатните хора бяха на човека от Линдоу и човека от Толунд, намерени в Северна Англия и Скандинавия. Те бяха датирани някъде около първи век, очевидно убити при ритуално жертвоприношение и хвърлени в тресавищата. Бяха открити чак през двадесети век в изумително добро състояние. Единият труп беше забелязан по време на строителни работи в Манчестър и местните полицаи бяха помислили, че са попаднали на наскоро убита жертва. Всичко се виждало ясно — зъбите, мускулите, кожата, косата, съдържанието на стомаха и гаротата около врата.
— Но тези тела са се съхранили благодарение на химичните вещества в тресавището — възрази Дебора. — Подобен състав на почвата се среща изключително рядко. Тук на юг няма такова нещо.
— Вярно е — усмихна се Попадреус, очевидно доволен, че тя е заинтересувана и е наясно с новостите в професията. — Но тези условия може да се създадат изкуствено, ако тялото е непокътнато в момента на откриването.
— Обикновено обаче не става така.
— Чели ли сте „Хамлет“ на Шекспир, госпожице Милър?
— Да. — Дебора се замисли. Учителят й по литература в гимназията обичаше да казва, че всички важни неща водят към Шекспир.
— Спомняте ли си какво казва гробарят на Хамлет, когато го пита колко време трябва да лежи човек в земята, докато изгние?
— Опасявам се, че не.
— Той отговаря, че трупът на кожаря се запазва най-дълго, защото кожата му е така ощавена от занаята, че не пропуска вода. Водата е най-важният фактор за разлагането за мъртвите тела.
— Искате да кажете, че сухият климат тук консервира труповете, като ги изсушава? — попита Дебора.
Хрумна й идея и реши да я провери.
— При най-ранните погребения в Египет полагали трупа в горещия пясък на пустинята. Сухият въздух изсмуквал влагата от тялото и постепенно го мумифицирал. По-късните практики — изваждането на органите, увиването в платнени ивици, импрегнирането с химични вещества и така нататък — са били опити да се пресъздаде естественото изсушаване на телата в пясъка на пустинята.
— Но когато бъде изровено изсъхналото до такава степен тяло, би се разпаднало при контакта с въздуха.
— Да, би се превърнало в прах, с изключение може би на няколко кости.
Дебора си помисли, че историята на Маркъс като че ли не е толкова абсурдна…