— Какво е намерил Шлиман в Микена? — попита тя.
— В некропол А е открил костите на няколко тела, включително детски. Всичко е било внимателно опаковано и изнесено от обекта.
— Къде?
— Тук. Не ги експонираме, но ги съхраняваме в подземието на музея.
Дебора се стъписа.
— Тук?
— Да — усмихна се той на реакцията й. — Това не е тайна.
— Но те са само части от кости, нали?
— Всички, с изключение на една мумия. Намерена е близо до маската, която вчера ви заинтригува.
Тя се вторачи в него.
— Имало е… плът?
— Очевидно — отвърна директорът и по навик сви рамене. — Шлиман е съобщил, че има непокътнат труп, чертите на лицето… всичко. Извикал местни специалисти по балсамиране, за да се опитат да съхранят останките, като пресъздадат условията, запазили блатните хора. Така предполагам. Вероятно с алкохол и растителна смола.
— Успял ли е да го направи?
— Уви, не. Трупът се разпаднал.
Дебора стоеше сама и в пълно недоумение пред златните погребални маски. Ако труповете наистина бяха изсъхнали в безводната гръцка почва, възможно ли беше Шлиман, който очевидно се беше опитал да спаси някои от тях, да бе усъвършенствал метода си на балсамиране върху тяло, за чието съществуване не бе съобщил на правителството? Затова ли прочутата му телеграма, че е видял лицето на Агамемнон, по-късно беше отхвърлена като фалшива, тъй като е решил да скрие трупа от властите? Но ако беше така — защо? Всеизвестно беше, че Шлиман е бил мечтател и е обичал да се хвали. Нямаше ли гръмогласно да разгласи новината за откритието си?
Той обаче не беше предал находките си от Троя на турските власти. Беше направил снимка на откритието си, заявявайки, че съкровището е от погребението на царя на Троя. После всичко беше изчезнало. Много от книгите в спалнята на Ричард бяха доста стари и въпреки че някои съдържаха фотографии на София, съпругата на Шлиман, отрупана с изчезналите накити, никоя не предлагаше обяснение какво се е случило с тях. Това не означаваше, че няма обяснение. Дебора гледаше застиналите златни лица на маските и се питаше дали в края на краищата Ричард беше успял да се сдобие със запазения труп на някой микенски цар…
29.
Дебора вечеря рано, изпи чаша рицина в един бар и се върна в хотела. Отвори „Спомени за Хайнрих Шлиман“ от Лео Дюел, за да види дали ще открие нещо друго за изчезналото „съкровище на Приам“, като подчертаваше с молив откъсите, които й се стореха особено важни. Разказът на Дюел беше приблизително такъв:
През 1873 година турското правителство заплашило Шлиман, че ще отнеме разрешителното му за археологически разкопки, защото го заподозрели (с основание, както се оказало по-късно), че е изнесъл незаконно от страната предмети, които открил в Троя. Той, изглежда, копаел хаотично и се местел от район на район и от ниво на ниво, без да си дава сметка, че голяма част от откритията му са от различни периоди. Шлиман бил убеден, че описаната от Омир в „Илиада“ Троя се намира на най-ниското ниво. Обсебеността му го заслепявала и той не забелязвал, че работниците разрушават други пластове на селището и дори крадат находки.
Странната и оспорвана впоследствие победа на Шлиман дошла в едно юнско утро, само няколко дни, преди разкопките да приключат. Той твърдял, че се разхождал из обекта, когато забелязал блясък на метал в основата на една стена. Започнал да копае и бързо открил изобилие от злато — вази, чаши, диадеми, накити и други ценни неща. Оповестил, че това е съкровището на Приам и че стойността само на златото надхвърля един милион френски франка. Съкровището било окончателното доказателство за достоверността на описаните от Омир богатства на Троя.
Възникнали въпроси около неговия неясен и противоречив разказ за мястото на съкровището. Скоро обаче съмненията станали безпредметни. Без да зачита споразумението си с турците, за които съкровището било национално богатство, предназначено за неотдавна построения в Константинопол музей, той незабавно уредил да го транспортират в Атина, където тогава живеел. Предметите били изнесени тайно в шест коша и един чувал. Съдържанието им било скрито дори от колегите му, участвали в разкопките.
Седемнадесет години по-късно, след като издирванията в Микена се увенчали с успех, Шлиман отново започнал да копае в Троя. Намерил четири безценни каменни брадви и пак тайно изнесъл артефактите от Турция. Когато се върнал в Гърция, декларирал пред митническите власти, че са египетски, за да улесни впоследствие транспортирането им за Берлин.