Выбрать главу

Берлин?

Дебора препрочете няколко пъти откъсите по този въпрос. Съкровището на Приам и каменните брадви били пренесени в Германия, където след смъртта на Шлиман през 1890 година са изложени в специално построено крило на Етнографския музей в Берлин: подарък за родината от умиращия археолог. Това обаче не е краят на странстването им. Разделът завършваше с една последна любопитна историческа информация.

В края на Втората световна война руската армия превзела Берлин и съкровищата от Троя на Шлиман изчезнали. Предполагало се, че са ги взели отдалите се на плячка и грабежи руски войници. В книгата си Дюел не правеше догадки дали съкровищата са разпилени, откраднати или унищожени. По времето, когато беше издадена, местонахождението им не беше известно и вероятно бяха изчезнали безследно.

Руснаци?

Дебора затвори книгата, легна по гръб и втренчи поглед във вентилатора на тавана, представяйки си лицето на мъртвия Сергей Волошинов, войник от Съветския съюз…

Възможно ли беше Шлиман да е постъпил с Микенското съкровище така, както два пъти бе постъпвал с Троянското? Изнесъл ли беше тайно недекларирани находки, много по-забележителни от онези, за които беше съобщил официално? В Троя той бе демонстрирал убеденост в правата си на собственост върху откритията. Беше се постарал да ги скрие по-скоро от турците, отколкото от гърците, тъй като отношението му към „ориенталските“ турци беше почти отявлено расистко. В края на краищата може би беше решил, че единствено Германия е достойна за върховната му награда. Но ако това беше така, защо в Берлин нямаше никаква информация и документи за съкровището? Шлиман сигурно с гордост би го показал наред с другите си открития на немските посетители на музеи.

Германската общественост обаче го беше осмивала и той бе понесъл тежко подигравките. Освен това беше ексцентричен човек. Беше си построил жилище в древногръцки стил, само на няколко преки от хотела, където беше отседнала Дебора, беше кръстил прислужниците си на герои от митологията и бе настоявал всички писма до него да бъдат написани на гръцки. Шлиман определяше и законите, и правилата. Ако наистина беше открил и съхранил тялото на Агамемнон с всичките погребални предмети около него, той очевидно не би се спрял пред нищо, за да го задържи за себе си? Ако обаче го беше запазил и скрил, как трупът се беше озовал в тайна стаичка в малък музей в Атланта, Джорджия? И каква беше връзката между загадъчното съкровище и мъртвия руснак, който се спотайваше на паркинга на музея само допреди няколко дни?

Сутринта, след обилна закуска от пушена шунка, сирене фета, хляб с хрупкава кора, кисело мляко и мед, Дебора намери младата красавица на рецепцията на хотела и я попита къде може да ползва компютър с интернет.

— Съвсем близо има интернет кафене — отговори гъркинята и по навик извади карта и огради с химикалка пресечката.

Дебора лесно намери мястото, макар че клубът приличаше по-скоро на бар, при това безлюден. Влезе, огледа тезгяха, хромираните високи столчета, стената с огледала и реклами на бренди „Метакса“ и притихналия игрален автомат — и тъкмо бе решила да си тръгне, когато чу мъжки глас.

— Да?

Дебора видя кръглото лице на двадесет и пет годишен мъж, който се появи на стълбите зад бара.

— Говорите ли английски? — попита тя на гръцки. Знаеше само този израз.

— Да — отвърна той и се усмихна малко несигурно.

— Търся компютър.

Усмивката му помръкна.

— С интернет — добави Дебора и подсказа, като раздвижи пръсти, сякаш пишеше на въображаема клавиатура.

Усмивката се върна на лицето му, този път победоносна.

— Там долу — отговори той, посочи стълбите и тръгна напред.

Гордо показа четирите компютъра, наредени на маси до стената. Пред всеки беше сложен хромиран стол, молив и листове.

Дебора му благодари. Той посочи ценоразписа, окачен на стената. Две евро за първия половин час и по едно евро за всеки следващ. Беше приемливо.

— Желаете ли кафе? — попита мъжът.

— Да, моля.

Младият грък излезе. Дебора стартира компютъра и за няколко минути си създаде нов адрес за електронна поща, като си измисли абсурдното и смешно име „посланикотдревността2@hotmail.com“, а след това взе адреса на Калвин от визитката му и написа съобщение.

„Калвин, изпращам ти новия си адрес, както обещах. Мисля, че паметта на пощата е малка, затова не включвай снимки и големи файлове. Съобщавай ми всички новини. Тук е много забавно и главозамайващо. Липсваш ми.“