Текстът беше прекалено неясен.
Не беше сигурна защо добави това „липсваш ми“ накрая. Подписа се с инициала си, така че всеки, който го прочетеше, щеше да се досети за името й. Наистина ли Калвин й липсваше? Тя едва го познаваше. Липсваше й някой, с когото да разговаря, човек, който да е на нейна страна.
А фактът, че е хубавец, симпатичен и умен, не означава ли нищо? — лукаво попита вътрешният й глас.
Реши обаче, че ако чува гласове в главата си, това е знак за приглушената истерия, предизвикана от деликатното положение, в което се намираше. Трябваше бързо да ги накара да млъкнат.
Погледна часовника си и пресметна, че десет минути е пред компютъра, а кафето все още не е пристигнало. Влезе в търсачката „Гугъл“ и написа „Микена“. Първата препратка я отведе в официалния сайт на Гръцкия археологически фонд, където имаше основни исторически данни, няколко снимки, работното време на музеите и цените. Потърси още веднъж, като този път въведе в търсачката „съкровището на Приам“. В същия миг кръглоликият собственик се върна с кафето й.
— Благодаря.
— Моля — отвърна той и остави чашата до нея. Кафето изглеждаше рядко и с твърде много мляко, но въпреки това ароматно. — Англичанка ли сте?
— Американка.
Думата предизвикваше широк диапазон от реакции извън Съединените щати и Дебора го наблюдаваше предпазливо.
— Елвис Пресли! — възторжено възкликна младият мъж.
— Да — усмихна се тя.
— „Сини велурени обувки“.
— Точно така. „Сини велурени обувки“. — Надяваше се, че гъркът няма да започне да пее.
Собственикът обаче беше насочил вниманието си към компютъра. На лицето му беше изписан неподправен интерес. Очевидно с две евро човек не можеше да си купи уединение.
— Приам — одобрително кимна той.
— Да.
— „Пушкин“.
— Моля?
— „Пушкин“ — повтори той, взе лист и написа думата. — Музеят „Пушкин“.
Дебора го погледна озадачено.
Гъркът се наведе над нея.
— Може ли? — попита той.
— Ами… добре.
Младежът започна да трака по клавиатурата и влезе в официалния уебсайт на музея „Пушкин“ в Москва. Дебора го гледаше стъписано. Младият мъж щракна на още две препратки и на екрана се появи витрина с колекцията от артефакти, които Шлиман бе нарекъл „съкровището на Приам“.
Дебора не можеше да повярва на очите си. Гледаше съкровището, намерено в Троя, изнесено нелегално и после безследно изчезнало. Излизаше, че се намира в музей в Москва!
Отдолу пишеше, че изложбата съдържа предмети, открити от Хайнрих Шлиман в края на деветнадесети век. Сбирката била съхранявана в кулата на противовъздушната артилерия на берлинския зоопарк и после била „освободена“ от руските войски. Съкровището било скрито още веднъж за половин столетие, този път в подземието на „Пушкин“, докато впоследствие музеят признал за съществуването му и го експонирал, но вече твърде късно, за да бъде описано в някоя от книгите на Ричард. Турция, Гърция и Германия и персонално още неколцина археолози си оспорвали правата на собственост. Юридическите спорове продължавали…
— Много старо — отбеляза гъркът. — И много красиво.
— Да.
Щом една част от съкровището можеше да се появи след толкова много години, защо и друга да не можеше да излезе на бял свят? Дебора реши да се обади на Маркъс и да поиска среща.
30.
Предложи да се срещнат в ресторант и Маркъс прие.
Решиха да вечерят в „Костоянис“, луксозно заведение зад Археологическия музей. Дебора нарочно отиде по-рано, мина два пъти край ресторанта, наблюдава известно време от прозореца на универсалния магазин на отсрещната страна на улицата и най-после влезе — десет минути преди уговорения час. Беше нервна и фактът, че почти всички посетители бяха местни жители, я накара да се почувства неудобно, сякаш й липсваха откъслечните английски думи, които долавяше от разговорите на туристите тук — те й вдъхваха усещане за нещо познато и й осигуряваха уют и безопасност.
Маркъс пристигна точно начаса. Беше издокаран в елегантен светлосив костюм и преди да седне, поговори на свободен гръцки с главния сервитьор.
Дебора се усмихна измъчено.
— Радвам се, че се обадихте. Имаме да обсъждаме много неща.