— Това е най-забележителното историческо откритие на всички времена — разпалено заяви той.
— Мнозина ще го оспорят…
— Колекционерите са странно племе. Интересите им граничат с обсебеност. А за такава антика, с богата история и висока пазарна цена, обвита в легенди… Някои биха направили всичко, за да я притежават.
Изразът в очите му я разтревожи.
— Откъде знаете всички тези неща?
— Слухтя от известно време — мрачно се усмихна Маркъс. — От много години знам за трупа, предметите в гробницата и другите находки от Микена. Знам също, че когато са изчезнали, са били пренесени заедно с други, не толкова интересни или ценни артефакти. Единият обаче е доста отличителен, вероятно дори уникален. Преди два месеца се появи отново на абсолютно невероятно място. Знаете ли къде?
Той пак се усмихна, но този път накриво, сухо и безрадостно.
— Как бих могла да знам? — попита Дебора, раздразнена от държането на този всезнайко. — Дори нямам представа за какво става дума.
Маркъс остави лулата си, наведе се над масата и хвана ръцете й. Пръстите му бяха силни и студени и тя понечи да се дръпне, но той я държеше здраво и оголи зъби, изведнъж придобивайки вълчи вид.
— Корабен нос с жена дракон от епохата на ранния Ренесанс в Испания. Звучи ли ви познато, госпожице Милър?
31.
Дебора се опита да си припомни церемонията, когато Ричард тържествено представи уродливата ренесансова женска фигура, състояла се преди не повече от два-три месеца. Когато рано една сутрин отиде на работа в музея, корабният нос беше там в цялото си ужасяващо величие. Бяха го експонирали за първия от поредицата предстоящи благотворителни приеми. Снимката се появи във вестниците…
— Да — каза Маркъс, наблюдавайки как полека я осенява прозрението. — Не знам откога е притежавал мумията, но веднага щом видях жената дракон, разбрах какво е пътувало с нея. Убеден съм обаче, че и други хора са знаели.
— Може би това е била идеята. Ако Ричард се е надявал да продаде трупа и съкровищата от гробницата, вероятно е искал да даде публичен знак за притежанията си.
Дебора погледна чинията си с растящо отвращение.
— Какво има? — попита Маркъс.
— Нищо — излъга тя.
— Питате се защо не ви е казал? И защо не го е подарил на музея?
— Да…
— Не знам. И предполагам, че никога няма да разберем.
— Странно, нали? Работиш с някого години и мислиш, че го познаваш и знаеш какви са стремежите и мечтите му, а после изведнъж… — Дебора се сгърчи от внезапната си откровеност.
— Ако знаехме кой друг може да е свързал корабния нос с Агамемнон?…
— Спомних си нещо. Казахте, че Ричард се е срещнал с двама гръцки бизнесмени. В нощта, когато той беше убит, на приема имаше двама гърци. Не бяха в списъка на поканените и лично аз не съм ги видяла. Очевидно са се познавали и са разговаряли известно време с него…
Хрумна й нещо. Вероятно беше отчаяна надежда, но в нея имаше логика и чувство, което подсилваше представата й за Ричард такъв, какъвто го познаваше.
— Ричард наистина беше обсебен от гръцката легенда за Троянската война, но освен това беше принципен човек. Възможно ли е отдавна да е купил цялата колекция? Прекарал е много години, като я е проучвал тихомълком и се е опитвал да разбере дали е автентична. Смятал е да я представи в музея. — Дебора започна да говори по-бързо, сякаш ослепяла за всичко наоколо, съсредоточена само върху идеята в съзнанието й. — Вероятно обаче е решил, че в края на краищата тялото на Агамемнон не би трябвало да бъде в Щатите, а в Гърция, защото там му е мястото. Ричард беше като Шлиман в разпалените си опити да докаже правотата на Омир, но по въпросите на етиката на собствеността беше различен. Възможно е да се е свързал с някоя гръцка организация за антики или дори с гръцкото правителство. Казал им е какво притежава и е разкрил корабния нос пред целия свят, за да знаят всички, че казва истината. Може би е сключил сделка — те да си приберат тялото на Агамемнон в Гърция, а той да запази останалата част от колекцията и да я изложи в музея. И най-после представители на гръцка организация са дошли да видят предметите. Нещо обаче се е объркало. Или те не са били хората, за които ги е мислел, или…
Дебора не можа да намери повече думи и изведнъж млъкна. Всичко това бяха догадки, които не водеха доникъде.
Маркъс обаче не мислеше така. Очите му блеснаха.