— Имате право. Те ще се опитат да го върнат в Гърция. Няма да рискуват да пътуват със самолет, затова ще го качат на кораб.
— Както е направил Шлиман.
— Трябва да отидем в Коринт — внезапно заяви Маркъс и остави ножа и вилицата, сякаш бе решил да тръгне веднага.
— Коринт? Защо?
— Имате ли пътеводител? Или карта?
Тя извади пътеводителя си и прелисти на картата на Гърция.
— Вижте — каза той и посочи. — Атина е тук. Корабите от Съединените щати пристигат в Пирея, но пристанището е твърде голямо за удобна контрабанда, и трябва да заобиколят през Средиземно море, покрай Италия и Пелопонес и да влязат през Егейско море. Биха могли обаче да спестят много време и неудобства, ако минат през Коринтския проток. Освобождават се от съмнителния товар в Коринт и след това продължават към Цирея. Каналът им спестява двеста-триста мили в открито море. Ако отидем в Коринт, можем да разберем дали има кораби, които по график трябва да пристигнат от Съединените щати. Минаването през канала не е лесно и трябва да бъде планирано предварително. Можем да проследим товара, след като пристигне, дори да го пресрещнем.
— Вероятно ще трябва да чакаме няколко седмици.
— Но ще бъдем готови.
— Предполагам, че можем да предупредим властите, преди корабът да пристигне.
— Доколкото ни е известно, именно властите го внасят в Гърция.
Дебора поклати глава.
— Едва ли гръцкото правителство би се унижило до такава степен, че да извърши кражба и убийство, за да си върне национално съкровище…
— Нима? Гърците са страшно чувствителни към историческото си наследство, като се има предвид, че всяка колониална сила в региона ги е ограбвала през вековете.
— Включително британците — напомни му тя. — Фризът на Партенона е бил перлата на Акропола, а лорд Елджин е свалил мраморните скулптури от фронтоните и ги е откарал в Лондон. В момента те са в колекцията на Британския музей и няма никакви признаци, че ще бъдат върнати на Атина, въпреки непрекъснатите настоятелни молби на гърците. Британците не ги дават, упрекват гръцките музеи, че не полагат достатъчни грижи за експонатите си, и оспорват претенциите им за собственост, позовавайки се на правото си да задържат скулптурите, след като вече са при тях.
— Благодаря за урока по култура и морал — троснато каза Маркъс. — Може ли да се върнем на темата, ако не възразявате?
Дебора се усмихна, изненадана, че чувствата й към него стават по-топли.
— Все още не сте ми разказали как сте се забъркали в тази каша. Вярно, вие сте колекционер и историк, и изглежда, сте обсебен от Микена и легендите около нея също като Ричард. Но откъде знаете за мумията и за това, че е била пренесена заедно с онази испанска грозотия от седемнадесети век?
Тя все още се усмихваше и тонът й беше безгрижен, затова се изненада, когато лицето му се натъжи и погледът му стана премрежен.
— Възрастният джентълмен, който беше убит във Франция, ми разказа всичко. Преди десетилетия е влязъл във връзка с безскрупулен търговец, но сам той не е виждал мумията.
— Какво общо имате вие с всичко това?
Маркъс въздъхна.
— Той беше моят баща.
32.
Дебора влезе в малкото интернет кафене в сутерена веднага щом отвориха. Кръглоликият млад мъж изглеждаше доволен, че я вижда, а може би дори поласкан. Тя внимаваше да не го въвлече в разговор и учтиво отказа на предложението му да й донесе кафе. В очите му имаше поглед, който не искаше да насърчава, нито да изследва. Той остана малко разочарован, но не изрази недоволство срещу усамотението й.
В електронната й поща имаше две съобщения. Едното беше автоматично приветствие, че се е регистрирала в хотмейл, а другото беше от Калвин.
„Компютрите са конфискувани. Те знаят къде си. И ти ми липсваш.“
Нямаше прикрепени файлове.
Дебора изпусна продължителна въздишка и се зачуди дали да му отговори. Не знаеше какво иска да му пише, нито защо. В края на краищата, тя почти не го познаваше. Но Ричард му беше имал доверие и това трябва да се броеше за нещо. Вероятно беше разумно да остави на някого съобщение, че възнамерява да отиде в Коринт, с мъж, когото допреди двадесет и четири часа мислеше за убиеца на Ричард. Очите й се върнаха на последното изречение: „И ти ми липсваш“. Дебора почувства тръпка на необяснимо удоволствие, но побърза да се отърси от нея.
Не се дръж като ученичка, по дяволите.