Пое дълбоко въздух и започна да пише, преди да е променила решението си.
„Отивам в Коринт с Маркъс. Времето е чудесно. Иска ми се да си тук.“
Опита се да си внуши, че последното изречение е шега, усилие да разведри странното положение, в което се намираше, но съжали веднага щом го изпрати. Тонът на безсъдържателност на съобщението й беше неприятен.
Е, вече е късно. Ако Калвин смяташе, че има слабост към него, Дебора не можеше да направи нищо от Гърция, пък и това нямаше да й навреди. Едва ли щеше да издаде местонахождението й на полицията. Усещаше се коравосърдечна. И неискрена. Флиртуваше с него, макар и по глупав, двусмислен и пубертетски начин, не само за да го държи на своя страна, но и защото просто така искаше. Харесваше й как Калвин се усмихва и протяга крака пред себе си, когато сяда…
Дебора не се занимаваше с любовни авантюри. Нямаше интимна връзка, каквото и да означаваха тези смешни думи, и не се влюбваше.
И не вярваш на мъжете — напомни й вътрешният глас.
Дори на симпатичните?
Особено на симпатичните.
И без това той щеше да се дръпне веднага щом доловеше интерес от нейна страна. Калвин Бауърс вероятно можеше да избира измежду множество делови и високопоставени жени в Атланта. И връзката от разстояние с бегълка от полицията и с крака като кокили, сигурно не беше на първо място в списъка със задачите му.
Докато Дебора седеше и разсеяно размишляваше, на екрана се появи ново съобщение. За секунда й се стори, че Калвин отговаря на последното й писмо, и сърцето й сякаш скочи в гърлото в очакване на внезапно и смазващо унижение. Съобщението обаче беше от непознат адрес, съставен сякаш произволно от числа и букви.
Състоеше се от две изречения и нищо не загатваше кой го изпраща.
„Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.“
33.
Възможно ли беше да е в по-голяма опасност, отколкото в Атланта? Нямаше логика. Съобщението може би дори не беше за нея. Никой не знаеше новия й електронен адрес, освен Калвин, а той едва ли го беше дал на друг.
Прибери се вкъщи. Животът ти е в опасност.
Дали не беше шега на хакер, изпратена и на още милиони произволно избрани адреси, неособено смешна, дори за стандартите на хакерите… Беше пределно неопределено — навярно отправено към всеки, до когото стигнеше. И може би изпаднали в паника служители вече търчаха към вратите, за да се върнат у дома. Или се смееха от сърце, ако са разпознали шегата. Ако съобщението й изглеждаше важно, то е защото беше далеч от дома си, не познаваше никого и беше избягала заради убийство… Опасността, ако имаше такава, я дебнеше в Атланта, а не в Гърция.
Освен ако, разбира се, убиецът не те е проследил от Атланта до Гърция…
Глупости.
В хотела я чакаше телефонно съобщение от Маркъс. Моментът не беше подходящ. Дебора беше приела мисълта, че той е съюзник, дори приятел. Загадъчното писмо по електронната поща обаче, колкото и логично да обвиняваше някой неизвестен младеж в хакерски талант, малко я беше разклатило. Засега нямаше желание да разговаря с Маркъс. „Дебора — гласът му беше треперещ и настойчив, — къде сте, по дяволите? Говорих с представителя на параходното дружество в Пирея. През следващия месец през Коринт ще мине само един американски товарен кораб. Трябва да пристигне след три седмици, но очевидно е бил забавен в Ню Орлиънс. Заминавам за Коринт, за да се опитам да разбера каква е причината. Обадете ми се.“
Коринт беше на един хвърлей място от Микена. Дебора знаеше, че може да стигне бързо.
Запази си стая в един сравнително евтин хотел в Коринт чрез портиера на „Ахил“, събра си багажа и звънна на Маркъс, като тайно се надяваше, че той е излязъл. Маркъс наистина не отговори, а и нямаше телефонен секретар. Не й се искаше да му оставя съобщение на рецепцията, нямаше и намерение да го чака да се върне. Трябваше обаче да предприеме нещо.
— Предайте му — след размисъл съобщи тя на рецепцията, — че го е търсила Дебора и че съм отседнала в „Ефир“ в Коринт. Може да се срещнем там. Сега искам да се обадя в чужбина, но не знам номера. Мислите ли, че ще помогне, ако ви кажа името?
— Разбира се — отвърна портиерът. — Ще опитаме, макар че може да струва скъпо.
— Няма проблем.
— Къде ще звъните?
— В Русия. Москва. Името на жената е Александра Волошинова.
Служителят на хотела се обади на три места, като говореше на гръцки и записваше някакви телефонни номера. При последното обаждане той премина на английски и след малко й подаде слушалката. Гласът от другия край на линията беше женски и имаше руски акцент.